Quantcast
Channel: НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ
Viewing all 30 articles
Browse latest View live

23 юли 1942 г. Разстрелът на Вапцаров

$
0
0

Из публикация във fakti.bg – 23.07.2017,

Автор: Венцислав Михайлов

В 11,45 часа преди 75 години състав на Софийския военен съд осъжда на смърт шестима души – за подривна дейност, в разгара на Втората световна война. Един от обречените на разстрел е Никола Вапцаров – тогава на 32 години, издал една-единствена книга със стиховете си, „Моторни песни“ (1940). Присъдата е изпълнена още същия ден, малко след 21 ч., на Гарнизонното стрелбище в София. Но преди това, когато Вапцаров знае, че му остават още само няколко часа живот, пише на стената на килията си едно от най-въздействащите стихотворения в българската литература.

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и…

толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско, тогава

все още в Османската империя. Баща му е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка му е Елена Везюва със съдействието на американската мисионерка мис Стоун завършва американския колеж в Самоков и по-късно става протестантска мисионерка и учителка, припомня в блога си Дани Иванов.

Като юноша той попада под силното влияние на руснака д-р Борис Майлер, който живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров като белогвардейски емигрант, оказал се (според по-късни улики) болшевишки агент на НКВД. След провала на Септемврийското въстание през 1923 г. той бяга обратно в СССР. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на ляво крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г.

От друга страна, къщата в Банско е посещавана от царствени особи като цар Фердинанд, Вилхелм II, Цар Борис III и видни интелектуалци като поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. От своя страна фамилията Вапцарови през 20-те и 30-те години на миналия век има достъп в двореца, запазени са групови снимки на юношата с цар Борис ІІІ. Никола учи в гимназията в Разлог (1924 – 1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926 – 1932), по-късно наречено на негово име.

Той е на учебна практика първоначално на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа. При завършването на училището е произведен в ранг – офицерски кандидат и получава диплом за машинен техник.

След дипломирането си

Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД

в село Кочериново – като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър.

Сключва брак с Бойка Вапцарова и им се ражда син, Йонко, но скоро детето се разболява и умира. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време не успява да си намери работа, но Бойка започва да работи като чиновничка в една банка. В периода 1936 – 1938 Вапцаров работи за кратко като техник във фабриката на братя Бугарчеви, а след това като огняр в Български държавни железници и в Софийски общински екарисаж.

През септември 1940 Вапцаров напуска екарисажа и след краткотрайна работа (около месец) в една изпитателна станция я напуска и остава безработен.

Вапцаров, който е с леви убеждения в началото на Втората световна война се занимава с просъветска дейност.

През ноември 1940 по време на Соболевата акция,

той заминава за Банско, където става организатор на събирането на подписи в подкрепа на съюзен договор със СССР. На 12 декември в дома на Вапцарови в град Банско е направен обиск и поетът е арестуван, след като у него са намерени компрометиращи материали.

През втората половина на декември той е освободен под гаранция до разглеждане на преписката от прокурора. В първите дни на месец юни 1941 г. Вапцаров е арестуван отново и от София е откаран и затворен в Разложкото полицейско управление във връзка с образуваното там наказателно дело по участието му в Соболевата акция. Оттам той е интерниран за три месеца в Годеч до произнасянето на съда.

При организирания процес по реда на Закона за защита на държавата

го намират за невинен и той е оправдан.

Междувременно СССР е нападнат през юни от Германия и след завръщането му в София (септември 1941 г.) Вапцаров търси контакти за участие в съпротивата. Така се свързва с Цвятко Радойнов, който е влязъл нелегално в страната, начело на група съветски диверсанти през лятото на 1941 г. Радойнов става ръководител на „минноподривната комисия“ към ЦК на БРП(к), чиято задача е да организира извършването на саботажна дейност срещу държавните институции в България и немските войски, разположени в Царството. В резултат Никола Вапцаров е назначен за касиер на „минноподривната комисия“.

За дейността си безработният Вапцаров получава средства, с които издържа семейството си, тъй като подривната организация е финансирана от СССР. През март 1942 година след продължителни агентурни действия са извършени масови арести на комунистически активисти. По този начин около 60 човека стават подсъдими по делото, станало известно като процес срещу ЦК на БРП(к).

Повдигнати са им обвинения по реда на ЗЗД – за сътрудничество и помагателство на терористична група финансирана от чужда държава във време на война и за организиране на дейност целяща насилствена промяна на установения държавен ред в Царство България, както и за подривна дейност срещу съюзническите немски войски. В дома му са открити пистолет, шифровани записки, агитационни материали и други уличаващи го в конспиративна дейност доказателства. Вапцаров е подложен в затвора на тежки физически мъчения и признава за нелегалната си дейност.

На 6 юли 1942 г. започва процесът.

Протокол на открито заседание на Софийския военен съд от 6 юли 1942 г. показва, че пред съда Вапцаров се отрича от показанията, които е дал при разследването. На 23 юли той все пак е осъден на смърт и още същата вечер бива разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов на Гарнизонното стрелбище в София. Молба на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но същата е отклонена.

Брат му Борис Вапцаров също е активист на комунистическото движение в България и в процеса срещу ЦК на БРП(к) е призован за свидетел.

Вапцаров редактира в. „Литературен критик“ (1941). Публикува във вестниците „Кормило“ (1936), „Нова камбана“ (1937), „Светлоструй“ (1939), „София“ (1941), сп. „Занаятчийска беседа“ (1937 – 41) и др. През 1937 г. печели конкурс на сп. „Летец“ за художествено произведение с въздухоплавателен сюжет със стихотворението си „Романтика“. Приживе Вапцаров издава само една стихосбирка – „Моторни песни“ (1940) – под името Никола Йонков. Освен това пише пътеписи, разкази, критика, произведения за деца и една пиеса. Някои от материалите са публикувани в периодичния печат, но най-много е издаван след смъртта си.

Стихосбирка: „Моторни песни“

Стихотворения: „Вяра“, „Двубой“, „Пролет“, „История“, „Селска хроника“, „Писмо“, „Романтика“, „Кино“, „Доклад“, „Ботев“, „Хроника“, „Борбата е безмилостно жестока“, „Прощално“ и др.

Драма: Вълната, която бучи

Материалът 23 юли 1942 г. Разстрелът на Вапцаров е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.


Катя Зографова, литературен историк: Никола Вапцаров е вселена, която непрекъснато се преоткрива

$
0
0

Из публикация в Информационна агенция фокус – 23.07.2018

Катя Зографова, литературна историчка, писателка и уредник на къщaта музей „Никола Йотов Вапцаров“ в София в интервю за Агенция „Фокус“ във връзка с навършването на 76 години от смъртта на поета Никола Вапцаров.

Фокус: Г-жо Зографова, днес се навършват 76 години от гибелта на поета Никола Вапцаров. Нека на първо време да си спомним за него като личност извън творчеството му. Какъв е бил Вапцаров като юноша, като съпруг и баща?

Катя Зографова: Вапцаров е бил изключително топъл, човечен, сърцат и безкрайно много е обичал децата. Знаете също, че той губи малкия си син Йонко на 8 месеца и много показателно е, че след смъртта на собственото си дете, той пише прекрасни стихове за деца, които със съдействието на Националния литературен музей успяхме да издадем в една много симпатична и талантлива книжка, която се казва „Стихотворения за деца“, илюстрирана от младата преподавателка в Националната художествена академия Капка Кънева. Темата за Вапцаров, неговото семейство и отношението му към децата е много важна, защото малцина знаят, че той освен автор на „Моторни песни“, има достойно творчество за деца, автор е на пиеси и пътеписи. Неговите впечатления от пътуването му като курсант в Машинното морско училище във Варна стават обект на разсъждение от страна на Вапцаров. Не трябва толкова оскъдно да мислим за Никола Вапцаров, само през „Моторни песни“. Както се оказва дори и тях не познаваме добре – в техния корпус има едно стихотворение „Хайдушка“, което банскалии пеят като народна песен. По времето, когато е писан текстът на творбата, негови малодарни приятели от македонския литературен кръжок са смятали, че това е един неподходящ текст, защото в неговия финал има един образ – „стреляй, стреляй горе към звездите“. Според мен това е един гениален образ, израз на едно върховно отчаяние, когато Вапцаров е наблюдавал подобни мигове в поведението на харамиите собствения си баща Йонко Вапцаров. Това е българската и човешката трагика на отчаяние, когато не знаеш къде да насочиш своя гняв и стреляш към звездите. Това е един космичен, много силен образ, но неговите другари, съвременници не са разбирали този образ и са казвали, защо да стреляме към звездите, трябва да се стреля към класовия враг. Вапцаров е една вселена, която непрекъснато преоткриваме и вашият въпрос е важен, защото за да се разбере какъв поет е Никола Вапцаров, трябва да се види първо какъв е бил той в частното си битие, колко обичлив е бил всъщност. Това, че с неговата съпруга Бойка Вапцарова са имали драматични моменти и нехармоничен брак, е породило текстове за несподелената любов като „Прощално“.
Нима в световната литература най-добрите любовни стихове не са плод на една нещастна и несподелена любов. не означава, че той не умее да люби. Много малко хора знаят, че Никола Вапцаров пише страхотни писма на Бойка още в началото на тяхната връзка, това са шедьоври на епистоларната проза. Тези писма трябва да бъдат включвани във всяко едно издание на творбите на Никола Вапцаров, защото макар да не са чиста литература, те са изключително романтични и красиви. Помагат ни да видим колко чувствителен, раним, топъл е бил в своята душевност. Тогава биха отпаднали всички „хейтърски“, ако мога да използвам тази интернет дума, ожесточения към Вапцаров на неинформирани или политически пристрастни хора. До днес има такива гласове, които го заклеймяват като противодържавник и терорист. Четейки лириката и стиховете му за деца и писма, никога не бихме си представили, че това е човек, който е способен да вдигне оръжие и да посегне към нечий чужд живот.

Фокус: Никола Вапцаров е автор на стихосбирката „Моторни песни“, която е преведена на 90 езика. Защо неговото творчество оставя толкова ярък отпечатък в българската и световната литература?

Катя Зографова: Спорно е дали тези преводите са само на „Моторни песни“ или и на други негови текстове. Най-силен световен интерес има към на едно стихотворение, което не влиза в „Моторни песни“, а именно безспорния шедьовър „История“. Известно е, че един от нобеловите лауреати за литература – сицилианеца Салвадор Куазимодо, е бил толкова впечатлен от дълбочината на това стихотворение за тази друга алтернативна, неофициалната история на човека, че той пише възторжени думи за Никола Вапцаров. Интересът към поета е твърде понятен, това е един човек с много модерно мислене, който говори откровено и преводимо на всички световни езици. Той пише за глобалните проблеми на човечеството, включително и за машинната цивилизация, в която днес живеем. Вапцаров е един поет, който е харесван от световните писатели, братя по перо и обикновените хора, защото той показва един свободен и революционен дух и в същото време талант. Това е напълно достатъчно, за да обичаме и превеждаме Никола Вапцаров. Мисля, че само ние българите си задаваме въпроси, които ни карат да се противопоставяме в мисленето си за него, дали е бил терорист или антифашист. Ние се втренчваме в тези политически оптики и забравяме, че той е много повече от някаква партийна принадлежност.

Фокус: Всъщност Никола Вапцаров е умен и даровит, от ранна детска възраст показва завидни умения свързани с писане. Как да си обясним това, че избира да бъде работник в фабрика?

Катя Зографова: Много интересен въпрос. Да наистина той пише от дете, негов кумир е Пейо Яворов, даже в „Къщата-музей на Никола Й. Вапцаров“ може да видите, че над леглото си, което се смята за място за почивка, отдих и ласки, Вапцаров е окачил предсмъртната „Маска“ на Яворов. Представете си, че след като стане сутрин иска да вижда смъртта. Така, че със събуждането си да не се отпуска и да не забравя каква е неговата кауза. Постепенно обаче Вапцаров се еманципира от тези преки влияния и открива свой абсолютно различим стил. Стиховете му, лесно се разпознават и това по някакъв начин ви облъчва и омагьосва преди да знаете неговите политически нагласи. Просто той е силен поет, но в своето време е бил прекален новатор, за да бъде разбран, което се случва с всички световни имена. Те изпреварват с години, понякога и с векове своите съвременници. С нежелание и усилие постъпва във морското машинно училище. Такава е била волята на баща му, които искал да има един мъжествен, силен син и не се е съобразил с хуманитарните нагласи на своето момче. От една страна Вапцаров е бил много уязвим от тази просташка дисциплина, която цари в подобно военно училище, но лека-полека се сродява с морето и машините. Още тогава, като курсант, пише едни ранни текстове, в които мисли за машината като за живо същество, описва я едва ли не като своята любима. Започва да възприема по един модерен и възторжен начин съоръжението. Не че не вижда лошите страни, но при него оптимистичната нагласа и стремежът към високата техника е патос, който надскача тесните, работнически представи за техническия прогрес. Това са едни важни послания на поета – да жертва себе си в името на търсенето, самотно, индивидуално, което е показателно, че Вапцаров не е свързан към масови и колективни пориви.

Фокус: На тази годишнина за първи път ще видим неговия Червен бележник. Какво е интересното около този документ?

Катя Зографова: Днес, в деня на неговия разстрел в 18.00 часа посетителите на Къщата музей на Никола Вапцаров могат да видят оригиналната масичка от Годеч, където Вапцаров е бил интерниран след Соболевата акция и върху нея този знаменит малък червен бележник с оригиналния надпис на стихотворението „Не, сега не е за поезия…“. Това е много знаково стихотворение за неговата лична съдба, защото в текста Вапцаров провижда как мастилото се превръща в кръв, както се случва и с неговия собствен живот. За първи път пред публика ще бъде показан този бележник с една наистина драматична творба, която е записана в него на 5 юли 1941 г., точно в деня, когато е гледано делото. Светослав Минков го спасява в първия процес, години по-късно той се самообвинявал, че ако не е бил толкова достоен защитник, Вапцаров щял да получи присъда, в която да бъде интегриран или затворен и нямало да се стигне до този втори процес, в който Вапцаров получава смъртна присъда. Това припомняне на неговото поведение и угризенията на Светослав Минков е един морален урок за днешния ден. Думите, които изрича за поета, показват, че той е много над политическото. Искам да прочета една реч на Светослав Минков, която ще видите в понеделник в „Къщата-музей на Никола Й. Вапцаров“ като експонат в една камерна изложба. На 5 юли 1941 г. Светослав Минков се явява на едно дело, което е образувано срещу поета, заради участието му в Соболевата акция. Правя чест на Светослав Минков, че той е проявил една колегиална и гражданска позиция и мотивите на неговата защитата е твърдението, че Вапцаров е голям поет. Има свидетелства, че се е превърнало от съдебно дело в една беседа за литературата и за качествата на Никола Вапцаров, след което е бил напълно оправдан. Нека ни бъде обеца на ухото, това което казва Светослав Минков през царския режим на 1941г. Не е естествено и днес тези думи да са актуални, а те уви са. Той посочва това: „Произведенията на подсъдимия нямат временен ефект и не са набързо написани с цел да постигнат политически нагласа, а напротив те се отличават с топло чувство, психологическа дълбочина и искрена патриотичност“.

Фокус: Като уредник на къща-музей „Никола Й. Вапцаров“, можете ли да ни кажете какъв интерес проявяват вашите посетители към творчеството и живота на поета?

Катя Зографова: Като уредник на този музей от толкова години, направихме един генерален ремонт. Преди това, тук беше истински музей на ужасите. В едни години той беше в политическа немилост. Тогава всеки посетител, след като влезе вътре искаше да направи кръгом и да си тръгне, особено по младите гости. Но след ремонта, това е може би най-модерният литературен музей в София, защото тук има мултимедийни и изложбени зали, както и автентична и битова част, която е непокътната. Всичко е в много добро състояние. Интересно е, че в музея идват колкото българи, толкова и чужденци. Хората го търсят и преоткриват. Непрекъснато се изненадвам от това, че идват италианци и гърци. Аз съм спокойна за бъдещето на Вапцаровата поезия, защото той е една гордост и емблематична фигура на българската гражданска съвест. Всеки, които дойде може да види и световната награда за мир. Никола Вапцаров е единственият български поет, които е получавал такава награда.

Фокус: Вапцаров е възприеман като крайно противоречива личност. От едни е смятан за терорист и антифашист за други остава идеалист. Днес, след 76 години от неговата гибел как гледаме на неговата личност?

Катя Зографова: Аз лично като уредник на музея първоначално се притеснявах много, че тук идват хора, които имат своя представа за Никола Вапцаров. Имайки своето пристрастие, някак си не позволяват да има друг начин на мислене. Много ожесточен дебат и спор, да не кажа скандал има около представите за Вапцаров. Той наистина е удивително прост в своите послания, но и удивително сложен. Ние не бива да се притесняваме от това роене на мнения, защото това показва, че Вапцаров ни докосва, не сме равнодушни към него. Нека да има повече гледни точки, нека да има нови неща, които ние откриваме, нека да има спор. Това е по-добре, отколкото както беше в социалистическия режим, когато бъде поставен като един самотен паметник и да изглежда измамно понятен, като това бъде просто една манипулация по неговата противоречива, драматична, творческа и човешка съдба.
С един анонс към предстоящото събитие, приканваме да посетят музея на Никола Вапцаров, да се запознаят с интересни събития и факти около поета.

Автор: Даяна ДЮЛГЕРОВА

Материалът Катя Зографова, литературен историк: Никола Вапцаров е вселена, която непрекъснато се преоткрива е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Протестърът Никола Вапцаров – данъчен длъжник

$
0
0

Из публикация в ПИК – 10.04.2019

РАЗКРИТИЕ НА ПИК: Протестърът Никола Вапцаров – данъчен длъжник

Протестърът Никола Вапцаров също се оказа данъчен длъжник заедно с цялата си фамилия, както неговият събрат по викане по площадите и улиците Мариан Башур, показа справка на ПИК. Вапцаров дължи над 8000 лв. на община Банско за местни данъци и такси към 2018 г. за магазин.

Неговата фамилия, която е наследник на поета Никола Вапцаров, като цяло има задължения в размер над 163 000 лв. данъци към общината. Скандалът между тях и кметството в Банско е от години. Семейството на Никола Борисов Вапцаров заедно с жена си Светла и със синовете си Никола и Борис дължат огромната сума за неплатени данъци от 2008 г. насам. Дадени са и на съдия изпълнител. Наследниците плащат данък от 2003 г. за определената им с решение на съда собственост върху част от къщата-музей на Вапцаров по 150 лв. на година. Общината през 1982 г. преотстъпва право на строеж на Майя и Никола Вапцарови, върху който си построяват хотел „Шато Вапцаров”. През 2003 г. го купуват за 2467 лв.

Отношението на гражданите на Банско е негативно към тези родственици, които не престават с исканията си. Светла Барякова, директор на Музеен комплекс, Банско разказва пред „Струма“ през 2016 г.: „Никола Борисов Вапцаров, следван от жена си Светла и двамата им сина Никола и Борис влязоха в музея, седнаха на двора и извадиха да играят шах. Малко след 18 ч. ги поканих да напуснат, защото работното време свършва и пускаме СОТ-а. Всички в един глас заявиха, че къщата е тяхна и ще стоят в нея колкото си искат. Предложиха ми да сключим договор за наем за 1 лев и да започнем заедно да събираме таксите от билетите.“

При тази провокация Барякова отива при дежурния в общината. Той звъни в участъка, пристигат двама полицаи и криминалист, като след два часа разговори чак след 20 часа всички Вапцарови са конвоирани до полицейския участък, двамата синове са закопчани с белезници. Писмени свидетелства дават и музейните работници. Малко след полунощ Вапцарови са освободени. Това е епизод от екшън сериала, който върви вече 27 г.

Претенциите на племенниците са отдавна. В писмо от 2 юли 1991 г. до министъра на финансите Иван Костов те твърдят, че къщата им е отчуждена, че експозицията е едностранчива, че липсва ролята на дядо им и предлагат “да облекчат държавната хазна”, като музеят стане частен. “Музеят не се ползва по предназначение(!?) и си искаме къщата, за да направим частен музей – заявява тогава Майя Вапцарова. – Не предявяваме претенции за музея в София (?! ларж иначе), защото той действа по предназначение”, отсъжда тя великодушно със самочувствие на институция. Никола не бил единствената видна личност в рода. И тогава, и сега ищците премълчават факта, че къщата е превърната в музей, когато баща им Борис Вапцаров е секретар на областния комитет на БКП, заместник министър на културата, посланик и на още отговорни постове.

Освен това братът на поета никога не е стоял встрани от съдбата на музея и да се твърди, че е пренебрегвана неговата позиция и воля, меко казано, е невярно. А защо се е примирил баща му Йонко да не е представен подобаващо, както твърдят днес синът и дъщерята, е отделна тема. Най-добре това го знаят банскалии.

Веднага след приемането на Закона за реституцията от 1992 г. наследниците на убития Никола Вапцаров Венера Вапцарова – съпруга на брата Борис, Майя и Никола Борисови Вапцарови – техни деца, завеждат дело за родната къща на поета. Тя е музей от 1952 г. и не е отчуждена по нито един от членовете, които третира споменатият закон. Окръжният съд в Благоевград отхвърля молбата.

С разпореждане 3171 от 3.12. 1952 г. по доклад 685 от 28.10. 1952 г. на Комитета за наука, изкуство и култура Министерският съвет разрешава на КНИК да откупи за музей къщата, собственост на Елена Вапцарова, Борис и Райна Йонкови Вапцарови, заедно с мястото от 178 кв. м, върху което е построена. Съгласно оценката на спазарителната комисия, имотът струва 19 648 лв. Продавателният протокол е сключен доброволно от наследниците на имота, водени от съкровеното желание да видят в него разказ за личността на своя родственик. Още същата година идеята е реализирана. Баба Елена остава да живее в къщата. Тя е човекът, който посреща и разказва за сина си на гости от цял свят.

Държавата след 1962 г. изготвя проект за нова сграда на мястото на тази част от къщата, която е била в недобро състояние. За последното преустройство и разширение на музея са откупени четири други съседни къщи – Сирлещова, Чучулайна, Фидошева и Рабаджиева.

Припомняме, че въпросният Никола Вапцаров, който днес е виден протестър е наследник от редиците на БКП. Интересен момент е, че той беше зам.-кмет на община Младост по времето на кметицата Десислава Иванчева. Той е приближен на бившия кадър на БСП Георги Кадиев и на неговата партия „Нормална държава“, твърдят от обкръжението им. Кадиев лъсна, че се е срещал със злополучния банкер Цветан Василев. Той бил искал пари от него, за да разцепи БСП.

Припомняме, че замесени в аферата с евтини апартаменти са и президентът Румен Радев, който все още не е дал обяснение по въпроса и не се е оттеглил, както и шефът на ВКС Лозан Панов и лидерката на БСП Корнелия Нинова. Антикорупционният орган разследва и сигналите за техните имоти.

Материалът Протестърът Никола Вапцаров – данъчен длъжник е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Протестърите Мариан Башур и Никола Вапцаров обвързани с банкера-беглец Цветан Василев и Георги Кадиев

$
0
0

Из публикация в ПИК – 18.04.2019

Протестите в Лозенец срещу небостъргача „Златен век“ се организират от доста странни лица. Това са Мариан Башур и Никола Вапцаров, които се оказа, че са обвързани с политика Георги Кадиев и неговата партия „Нормална държава“.

Кадиев лъсна, че се е срещал със злополучния банкер Цветан Василев. Той бил искал пари от него, за да разцепи БСП. Протестът се организира от името на гражданите в тяхна защита от партия, с мисия до местните избори наесен. Целта е да генерират недоволство и напрежение дори там, където го няма, без значение дали ще бъдат използвани лъжи, полуистини или дори фантастични предположения.

Възможно ли е протестиращите граждани от квартала да са излезли спонтанно, предвождани лично от „другаря“ Георги Кадиев, а сред организаторите да са трима от управителния борд на политическа партия „Нормална държава“? Нормално или ненормално е участниците в протеста да се познават поименно и да се подреждат в групови снимки, за да отчитат поредния граждански протест?

Георги Кадиев е председател на партия Нормална държава. Любомир Дреков е кмет на община Лозенец, поддържа протест в общината си, подкрепяйки всички опорни точки на протестерите на Кадиев. Мариан Башур е един от организаторите на протеста срещу сграда „Златен век“. Яростен защитник на интересите на собствениците на хотел Маринела, пишат медии. Той и брат му Жорж Башур имат интереси в недвижимите имоти и са забъркани в различни схеми. Освен това Мариан лъсна с фирмата си „Каса роял“, че дължи пари на НАП, показа справка в регистъра на Бивол.

Никола Вапцаров – човекът с мегафона е бивш заместник кмет на Младост и обвинената в корупция Десислава Иванчева. След показният и арест Вапцаров беше един от първите, раздал интервюта колко корумпирана и некомпетентна била тя. Същият е член на управителния борд на партия Нормална държава на Кадиев. Вапцаров и неговата фамилия дължат хиляди левове местни данъци на община Банско, показва справка в общината.

Войслав Тодоров е общински съветник в София от партия Нормална държава, член на управителния борд на партията.

Ето повече информация за схемите на Мариан Башур и брат му Жорж Башур, които са завлекли ДСК лизинг. Двамата имат интереси в недвижимите имоти и строителството, заради които се смята, че се обявяват против изграждането на небостъргача „Златен век“, става ясно от търговския регистър.

Няма софиянец, който да не помни бившия Детмаг в центъра на София. Най-малкото защото оттам са му купили поне един подарък като дете. Сега тази сграда е собственост на ДСК Лизинг. Небеизвестната фирма БТ Пропъртис ЕООД сключва договор за лизинг за помещенията на бившия Детмаг през септември 2007-а. Представител на лизингополучателя е Жорж Фади Башур, който е женен за фолкпевицата Емилия. Той има и други дружества, занимаващите се с недвижими имоти. Сред тях са Интер Булгериън Пропъртис Силвър ЕООД, Интер Булгериън Пропъртис Ред ООД и Ню Юръп Пропъртис ЕООД. По време на сключването на лизинговия договор Башур е бил мажоратирен акционер в Пропъртис Дивелопмент АД – дружеството собственик на БТ Пропъртис, след което прехвърля дяловете си на Крум Лазев.

По някое време тези помещения се управляват и от фирмата на Мариан Башур – Casa Real Estates, както пише във фейсбук страницата й. Компанията се оказа, че дължи на НАП към 111 000 лв., които не е ясно от какво са натрупани, показа справка в Бивол.

През май 2008 г. БТ Пропъртис се захваща с реконструкцията на бившия Детмаг, като проектът предвижда той да бъде преустроен в шест отделни обекта – магазини с номера от 1 до 6. Първите пет магазина са завършени и пуснати в действие, но шестият си остава на етапа груб строеж. Според представители на ДСК Лизинг до края на 2008 г. техният контрагент БТ Пропъртис си е плащал сравнително редовно. През следващите няколко месеца дружеството започнало да бави вноските или да ги плаща частично. След април 2009 г. обаче изцяло прекратило плащането.

Но задълженията по договора за лизинг не са никак малки, тъй като общата му стойност е 25 млн. евро. В края на септември 2011-а до БТ Пропъртис ЕООД е изпратена покана за плащане на дължимите, съгласно договора за лизинг, суми. Освен това дружеството е предупредено, че при неизпълнение, договорът за лизинг ще бъде прекратен. И тъй като в посочения срок за доброволно изпълнение БТ Пропъртис ЕООД не извършва плащане, в началото на октомври 2011-а договорът за лизинг е прекратен. Както се казва, кредиторът не си поплюва. Но проявява и известно благородство: поканва наемателите на магазините, намиращи се в сградата, да сключат нови договори за наем. Този път с ДСК Лизинг, в качеството му на собственик на имота. На тези от тях, които не желаят, е предоставена друга възможност: да освободят магазините до края на октомври.

На 3 ноември 2011-а ДСК Лизинг получава писмо от БТ Пропъртис, което предлага да купи Детмаг. Следва прелюбопитна кореспонденция. Лизинговата компания изразява готовност за преговори, но едно от условията й е кандидат-купувачът да плати 25 млн. евро. Последвалата контраоферта обаче е за 6.5 млн. евро. Разликата е толкова очебийна, че стопяването й се оказва невъзможно.

Тогава БТ Пропъртис прибягва до друг ход. С писмо от 18 ноември 2011-а дружеството отправя до ДСК Лизинг АД искане да му бъде възстановена сумата от 1 855 759.61 лв. като обезщетение за извършени подобрения в имота. От лизинговата компания обаче преценяват, че няма каквото и да е основание за подобна претенция. Ето защо отговорът й е, че в общите условия към прекратения договор за лизинг е предвидено …всяка промяна, модификация и/или допълнително монтирана към недвижимото имущество вещ стават собственост на лизингодателя, без лизингодателят да дължи обезщетение. Нещо повече, напомнено е, че лизингополучателят е приел имота, предмет на договора за лизинг, без каквито и да е възражения или забележки.

На 1 декември 2011-а дружеството БТ Пропъртис продава хипотетичното си вземане от 1 855 759.61 лв., за които претендира, че ДСК Лизинг му дължи, на БГ Билдинг Консулт ООД (колекторска фирма). Още на следващия ден новият собственик на вземането иска от Пернишкия окръжен съд да допусне обезпечение на бъдещ иск по тази сума, като наложи възбрана върху имота на ДСК Лизинг – въпросния партерен етаж и мецанин на бившия Детмаг.

Следват няколко прелюбопитни заключения. Оказва се, че фирмата купувач на вземането не е коя да е. Тя е собственост на Юлиян Иванов и на Застрахователен брокер Експрес АД. Въпросният брокер е свързан с Юпитер Лизинг най-малкото защото Иванов е в нейния мениджмънт. Лизинговото дружество е създадено през 2004-а от финансистката Славка Иванова, някогашен учредител и бивш изпълнителен директор на Кредит Експрес Банк (сега Токуда Банк) и на застрахователно дружество Юпитер, чийто лиценз бе отнет през 2005-а. Тогава неин сподвижник и близък приятел бе небеизвестният Чавдар Държиков.

Същият този Държиков се явява защитник на интересите на БГ Билдинг Консулт, на БТ Пропъртис и на още едно дружество – Трай Макс България, за което ще стане дума по-късно. При това, както се вижда, той се справя доста успешно, защото съдът в Перник уважава иска на компанията и налага запор върху сградата на бившия Детмаг.

Юристите на ДСК Лизинг обаче са на мнение, че съдебното решение е в нарушение на чл.391, ал.1, т.2 от Гражданскопроцесуалния кодекс, който предвижда компанията, искаща запора, да предостави съответната гаранция. Тя е необходима, в случай че бъдещият й иск не бъде уважен, а наложеният запор нанесе щети на собственика на възбранения имот. Но, съдът е спестил финансови неудобства на БГ Билдинг Консулт и така на практика му е развързал ръцете да блокира всякакви опити на ДСК Лизинг да печели от собствения си имот. Последвалите събития показват това.

След като прекратява взаимоотношенията си с БТ Пропъртис, ДСК Лизинг сключва на 15 декември 2011-а договор за наем на магазин ‘b96 в сградата на ул. Съборна ‘b95 с Глобал Брандс Ритейл ЕООД. На същата дата обаче лизингодателят е уведомен, че БТ Пропъртис дава под наем същия магазин ‘b96 на Трай Макс България ЕООД – дружество собственост на сирийския гражданин Незар Филип Надиа. За отбелязване е, че то е регистрирано на същия адрес – София 1404, ж.к. Манастирски ливади-Б 61, вх. Д, на който са регистрациите на компаниите на Жорж Фади Башур – човека, сключил през 2007-а договора за лизинг на Детмаг от името на БТ Пропъртис. Само номерата на офисите са различни.

На един и същи адрес в Перник пък се намират компаниите БТ Пропъртис и БГ Билдинг Консулт. На 19 декември 2011-а, зад гърба на собственика, Трай Макс България поема контрола над сградата. Казано по-просто, слага охранителна система и сменя патроните на вратите. Предновогодишно ДСК Лизинг все пак успява да вкара във владение на магазин ‘b96 своя наемател Глобал Брандс Ритейл ЕООД. Но драмата не приключва дотук.

На 13 януари 2012-а в ДСК Лизинг АД е получена информация, че пред магазин № 6 на ул. Съборна се намира частният съдия-изпълнител Веселка Любенова, която извършва въвод във владение. Пристигналите на място представители на ДСК Лизинг АД установяват, че съдия-изпълнителят прави това въз основа на изпълнителен лист (за предаване на държането на имот), издаден от Пернишкия районен съд по искане на Трай Макс ЕООД. Веселка Любенова е уведомена от представителите на ДСК Лизинг АД, че дружеството е собственик на имота, че договорът за лизинг, сключен с БТ Пропъртис ЕООД, е прекратен, както и че имотът е предаден в държане на Глобал Брандс Ритейл ЕООД на основание на договор за наем, сключен между него и ДСК Лизинг АД. Представени са й съответните документи, удостоверяващи тези обстоятелства. Любенова обаче не е сметнала за нужно да се съобрази с тях и вместо да отложи действията си и да провери представените й документи, въвежда във владение Трай Макс България. Така се стига до абсурдната ситуация, собственикът на имота да не може да разполага с него и да получава приходи от отдаването му под наем.

Материалът Протестърите Мариан Башур и Никола Вапцаров обвързани с банкера-беглец Цветан Василев и Георги Кадиев е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

СКАНДАЛ: Наследникът на Вапцаров разбива наследството на поета

$
0
0

Из публикация в ПИК – 22.07.2019

Поетът Вапцаров умира с чиста вяра, че утре животът ще бъде по-хубав от песен, по-мъдър, а по ирония на съдбата наследниците му са на път да разбият на пух и прах неговото наследство. В буквалния смисъл на думата. През 2014 г. племенникът на Никола Вапцаров се опита да превземе музея на поета от местното кметство.

Съдебната епопея е с възрастта на промените, точи се над 20 години. Веднага, след като започва реституцията, племенникът на поета, който носи името на великия си чичо – Никола Вапцаров, завежда дело за къщата, която е превърната в музей още през 1952 година. Тогава фамилията получава над 19 хил. лева, които са сериозни пари в онези години. Единствената, която се отказва от парите е Бойка Вапцарова, припомнят си в града, пише тогава вестник „Уикенд”.

Това, обаче не е единствената компенсация за наследниците на поета. През 80-те години те получават компенсация като обезщетение от кметството и къща с двор от близо декар в Банско, въпреки че по никакъв закон не им се полага. Тази държавна щедрост обаче не е случайна – Вапцарови са наследници на разстреляния поет, “активни борци” и добре се облажват със скъпия имот. На това място след промените е вдигнато шато “Вапцаров” един от първите частни хотели в Банско.

След промените племенникът започва съдебна битка за къщата, като ту заявява, че иска да я възроди като частен музей, ту иска пари от пропуснатите наеми. В края на 90-те години съдът му възстановява собствеността, но кметството не си дава музея, още повече, че през годините той е разширен и преустроен.

Вапцарови обаче не се отказват, а повеждат битка да им се заплатят над половин милион лева за наемите. Изчислили са, че толкова са пропуснали да вземат през последните години, откакто съдът им е върнал къщата. Сумата е изчислена на базата на 4 евро на квадрат, плюс лихви за 11 години. Заради тази история, племенникът е срам за рода, коментират местни жители.

Това не е първият скандал, в който Вапцарови се замесват, обясняват пред в. “Уикенд” отлично запознати. Преди време те се забъркват в афера, която дълго се точи в съда, припомнят си бивши дипломати. Спорът е за 34 “Лади” за нуждите на МВР. От двете страни на барикадата в тази разправия са виенската фирма “Алмеда”, която е собственост на български емигрант и съпрузите Никола и Светла Вапцарови. Обвинението срещу тях е, че са отмъкнали с фалшиво пълномощно 34 коли, които обаче са собственост на фирмата от Виена.

Вносът на ладите за МВР започва в средата на 90-те години Вапцарови и австрийската фирма трябва да доставят за МВР 1000 автомобила.

Колите са купени през Виена, защото по това време Русия ги продава на по-ниски цени на западни фирми. Първите доставки минават по мед и масло. Скандалът се заплита около 34 автомобила, оставени в Свободна безмитна зона – Драгоман. Вапцарови ги вземат чрез фалшив документ, като по този начин прецакват партньорите си от Виена.

Веднага след това наследниците на поета революционер продават част от руските коли на “Мотокомерц”, фирма от Скопие. Другата част са шитнати на канадската фирма “Гилд Техникъл Сървисиз”. Интересното е, че представител на канадците е самият Никола Борисов Вапцаров, който впрочем е бивш български консул в Канада, припомнят си историята негови бивши колеги от Външно министерство.

По-късно чрез много сложни съдебни процедури и няколко графологични експертизи тези коли са върнати на австрийската фирма “Алмеда”. Според източниците на “Уикенд” лично вицепрезидентът тогава Ангел Марин се намесва в съдебната сага, за да не се стига до отиване в затвора на някои от главните герои в тази афера.

Материалът СКАНДАЛ: Наследникът на Вапцаров разбива наследството на поета е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Роднини на Вапцаров, след като тотално се облажиха от социализма, днес се изкарват върли борци срещу олигархията

$
0
0

Из публикация във ФРОГ НЮЗ – 24.07.2019

Роднини на Никола Вапцаров, след като се облажиха от всички възможни блага на социализма, днес се изкарват върли борци срещу олигархията. И не само. Опитват се да приковат и ангажират общественото внимание с битки, зад които стоят единствено корпоративни интереси. За какво става дума?

След деветосептемврийския преврат през 1944 г., братът на разстреляния поет Никола Вапцаров – Борис Иванов (Йонков) Вапцаров участва в събитията, предхождащи Народния съд. Според свидетелства, той като част от комунистическа група за разстрели са избили повече от 200 души в района на Банско. Впоследствие, за да придаде законност на това престъпление, Народният съд издава задочни смъртни присъди на вече разстреляните хора.

Вследствие на своето роднинство с великия поет и неговите заслуги пред Българската комунистическа партия, Борис Вапцаров, като част от бойната група на ЦК на БКП и активен участник в преврата, получава висши партийни постове до края на живота си. Той е член на ЦК на БКП, бил е посланик в Алжир и Испания и е един от малкото хора, които успоредно с това са били и народни представители. Заема постове като зам.-министър и др.

Нуждата за издигане в култ на герои на комунистическия режим, създава стотици паметници в цялата страна, кръщават се училища, улици и заводи на името на разстреляния от фашисткия режим негов брат – поета Никола Вапцаров. Майката на великия поет Елена Вапцарова е развеждана из цялата страна, за да разказва за живота на сина си. Оттук нататък всички деца от мъжки пол в семейството на Борис ще бъдат кръщавани или Никола или Борис.

Борис Вапцаров като член на ЦК на БКП получава всички възможни привилегии, недостъпни по това време за простосмъртните в страната. Семейството му се превръща и е част от червената буржоазия по времето на комунистическия режим. Той получава безвъзмездно огромно жилище от партията, което е вероятно повече от 300 кв.м. в кв. Лозенец, с локално – обслужващо сградата платно. Днес неговите наследници са го разделили на отделни апартаменти.

Борис Вапцаров, в стремежа си да излезе от сянката на своя брат до края на живота си е в обтегнати отношения със съпругата на поета Бойка Вапцарова, която е и автор на книги за големия български поет. Самата тя се отказва от всякакви привилегии, облаги и претенции към наследството на поета.

Борис Иванов (Йонков) Вапцаров има две деца – Мая Борисова Вапцарова и Никола Борисов Вапцаров. Мая Борисова Вапцарова е небезисвестен български режисьор. Завършила е образованието си в чужбина по време на комунистическия режим.

След промените, настъпили със свалянето на Тодор Живков от власт, в стремежа си да преследва политическа кариера я захвърля в обятията на ДПС, от която партия тя е предложена и става член на съвета за електронни медии (СЕМ) и негов председател.

Заедно с брат си Никола Борисов Вапцаров, те водят дългогодишни дела за връщането им на къщата-музей в Банско, както и за някакви пропуснати ползи от това, че къщата е функционирала като музей, които според техни изчисления са повече от 1 млн. лева.

Никола Борисов Вапцаров – като син на висш партиен функционер на Българската Комунистическа Партия, завършва висшето си образование в Москва, където се запознава и със своята съпруга Светла, която по сходни партийни линии по същото време следва там. След техния брак, Светла Вапцарова не работи нищо, нейната единствена роля е да поддържа статуса на червен аристократ и се грижи за възпитанието на децата – Никола и Борис Николови Вапцарови.

Никола Борисов Вапцаров дълги години бил консул на България в Канада, като главно заниманията му са били общуването с българските общности по света – следене и вербовка, като се има предвид, че по правило дипломатите са били част от системата на ДС. Самият Никола Борисов Вапцаров никога не е криел работата си към българските служби и се е гордеел с постигнатото в своята работа в служба на комунистическия режим. Това превръща семейство Вапцарови в част от приближените на комунистическите олигарси. Благодарение на своите контакти, създадени в този период от време, след промените в България, той започва бизнес с внос на бронирани коли в България. От 1990-1991 г. е в частния бизнес – има множество фирми, включително и в автомобилния бранш.

Можем да предполагаме само какви са били неговите клиенти, нуждаещи се от подобни бронирани коли в страната. Небезисвестни са и опитите му да търгува с държавни институции, които почти във всички случаи са безкрайно скандални. Като пример е спорът за 34 автомобила за нуждите на МВР. От двете страни на барикадата в този скандал са виенската фирма “Алмеда”, която е собственост на български емигрант и съпрузите Никола и Светла Вапцарови. Вносът на колите за МВР започва в средата на 90-те години – Вапцарови и австрийската фирма трябва да доставят за МВР 1000 автомобила. Първите доставки минават успешно. Скандалът се заплита около 34 автомобила, оставени в Свободна безмитна зона – Драгоман. Вапцарови ги вземат и това е повод за започване на съдебни дела с фирмата от Виена.

По-късно наследниците на поета революционер продават част от колите на “Мотокомерц”, фирма от Скопие. Другата част са уж продадени на канадска фирма “Гилд Техникъл Сървисиз”, представител на която е самият Никола Борисов Вапцаров.

По-късно чрез много сложни съдебни процедури и няколко графологични експертизи тези коли са върнати на австрийската фирма. Твърди се, че случаят е потулен след намесата на вицепрезидентът тогава Ангел Марин.

Сравнително скоро, по време на правителството на Пламен Орешарски, през 2013-2014 г. БНБ обявява обществена поръчка за 2 бронирани автомобила. На тази обществена поръчка, както може да се очаква има само една фирма, която да отговори на изискванията на банката и това е фирмата ЕКО-ЛОЗЕНЕЦ ЕООД – поредната фирма на клана Вапцарови. В нея вече са включени и синовете му Никола и Борис. Фирмата иска обаче повече от милион за двата бронирани автомобила. Проблема е в това, че банката е предвидила сума, която е значително по-малка от 700 000 лв. В крайна сметка след няколко месеца, на рождената дата на поета Никола Йонков Вапцаров 24.11.2014 г. обаче, се сключва сделката.

Безкрайни са скандалите и съдебните дела и около къщата-музей на Вапцаров в Банско. Семейството на Никола Борисов Вапцаров, заедно със сестра му Мая Борисова Вапцарова, въпреки, че са обезщетени с колосална сума за годините, в които са ги получили, нагло решават да върнат тази сума по време на инфлацията, равняваща се ок. 0,2 % от получените някога пари, за да могат да предявяват претенция за връщане на къщата музей като тяхна собственост.

Междувременно те са получили и земя в Банско, закупена на символична цена, на която в момента кланът Вапцарови е построил голям хотел Шато Вапцарови, напомнящо английско имение.

Завеждат се дела между общината в Банско и семейство Вапцарови, които продължават с години. Кланът Вапцарови, освен че иска да вземе музея, настоява да получи обезщетение от държавата на над 1 млн. лв. за пропуснати ползи. Как точно са ги изчислили, при положение, че тази къща може да бъде само музей не се знае, може би ако музеят е функционирал като кръчма?

Още с раждането на Никола Николов Вапцаров – син на Никола и Светла, на датата, на която е бил разстрелян великият поет Никола Йонков Вапцаров, върху наследника се полагат надежди и усилия за политическа кариера. Получава образованието си в страната и чужбина и с огромни усилия успяват да го вкарат като съветник на външния министър Вигенин. За тяхно съжаление, в дългогодишните кланови войни, в които Вапцарови са движеща сила, например с клана Пирински и заставането на една или друга страна в вътрешните борби на наследника на Българската Комунистическа Партия БСП, не са добри предпоставки кариерата му да бъде осъществена по мечтания за родителите начин. Още повече, че семейството им е замесено в постоянни нестихващи скандали и съдебни дела.

След като не получава повече никакъв шанс за политическо развитие в БСП, амбициите им са попарени от пълното нежелание на партията синчето да бъде кандидат за европарламент в Брюксел преди години. Семейството решава той да се яви като независим представител в местни избори и то не къде да е, а в град Банско. Това показва в какъв нереален свят съществуват тези хора, тъй като Вапцарови са една от най-ненавижданите фамилии в Банско заради всичките скандали и съдебни дела, вихрили се в последните години, а и не само… Младежа получава около 25 гласа, може би от служителите на хотела Шато Вапцарови.

Следващото появяване на политическата сцена на този млад човек е като част от управителния съвет на напусналия БСП Георги Кадиев в партията Нормална Държава.

Кадиев е приел една интересна и в някои отношения печеливша тактика за привличане на симпатизанти и гласоподаватели в местни избори като излиза в подкрепа и заедно със зелени квартални организации, които печелят популярност чрез протести, повтаряйки едно и също. В борба срещу застрояването, в борба за по-чист въздух и други стандартни за тези движения близки до лявото идеи. В същия период и т.нар. Десни политически партии, извън парламента приемат сходни стратегии и поведение, което води до съвместни протестни акции заедно с Нормална Държава и квартални организации. Пробив става в кв. Младост, където в предсрочни избори е свален кметът на ГЕРБ и на негово място идва с помощта на Кадиев и Нормална Държава известната днес кметица Десислава Иванчева. Към нейното управление са прикрепени двама души от ръководството на партия Нормална Държава, единия от които е Никола Николов Вапцаров, назначен като зам. Кмет на община Младост.

Иванчева счита, че това са поставени хора, които нямат нищо общо с идеите и целите, които тя преследва за едно ново управление на квартала и почти веднага влиза в конфронтация с тях. Младият Никола Николов Вапцаров почти 6 месеца не се явява на работното си място, след което подава оставка. Малко след това партията го изпраща с мегафон в ръка да оглави един друг протестен инициативен комитет в кв. Лозенец срещу строежа на една многоетажна сграда. В момента, вследствие на безотговорни и преднамерени изявления по национални медии, срещу него е заведено дело за уронване на престиж.

Внукът на члена на ЦК на БКП и син на дипломат на комунистическия режим, част от ДС, днес е яростен защитник на гражданите, заставайки в челните редици на протести с мегафон в ръка. В това, разбира се няма нищо лошо, но когато навсякъде в медиите нарича себе си обикновен човек и защитник на гражданите и техните права, заставащ срещу олигархията, е добре то ние, обикновените, да знаем кой точно човек стои зад мегафона, желаещ да ни поведе в една или друга кауза и борба. Защото нерядко са случаите в историята на България, когато именно на такива хора ние гласуваме своето доверие и заставаме зад каузи, които въздигат нечия политическа кариера, а България е на опашката в своето развитие в европейското семейство.

Материалът Роднини на Вапцаров, след като тотално се облажиха от социализма, днес се изкарват върли борци срещу олигархията е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

СКАНДАЛ: Никола Вапцаров и Георги Кадиев използват Инициативен комитет „Лозенец“ за политически цели – скачат на кметските избори като Иванчева

$
0
0

Из публикация в ПИК – 31.07.2019

Заради все по-отслабващото доверие в политическите партии у нас, неправителствените организации и местните граждански инициативи се превърнаха в алтернативна форма за изява на общественото мнение. 

Демократичният механизъм на този вид обществено заявяване на гражданско мнение е гарантиран и от чл. 12 от Конституцията, според който „Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси и не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.“

Дали обаче е така в действителност?

За съжаление реалността в България компрометира и този вид демократична активност, при това под погледа на все по тресящата се от скандали прокуратура. 

Примери за това как явни активисти заменят гражданските каузи с политически постове и амбиции има вече достатъчно. Виждаме го да се случва и с Борис Бонев, който от основател на неправителствената гражданска организация „Спаси София“ се превърна в кандидат за кмет на София. Дори Йорданка Фандъкова не скри учудването си, че защитник на обществените интереси стартира политическа кариера, яхвайки гражданските протести. 

Такъв пример е и небезизвестният Никола Вапцаров, който открито използва ИК Лозенец като политическа платформа на партията на Георги Кадиев „Нормална държава“. 

Политическата кариера на Никола Вапцаров има колеблива история и включва редица скандали и опити да се впише в редиците на БСП като наследник на т.нар. червена бурожазия. 

Младият Вапцаров е наследник на тази част от рода Вапцарови, която успява да извлече най-много дивиденти от смъртта на поета Никола Вапцаров. Привилегиите включват постове в страната и чужбина, безвъзмездно получаване на жилища за партийния комунистически елит, възможности за обучения в чужбина, които обикновените граждани никога не получават и много други. 

За капак на всичко, рода Вапцарови води безкрайни дела за собственост на къщата-музей на поета в Банско. Предявяват и претенции за обезщетения, възлизащи на повече от 1 млн. лева пропуснати ползи за времето, в което къщата е ползвана като музей. С това наследниците на великия поет си навличат гнева на хората в Банско, които и до днес не одобряват алчността им. Това те недвусмислено показват и на изборите за кмет на Банско, на които младият Никола Вапцаров се явява и печели едва… 25 гласа.

С подобно фиаско завършват и опитите на роднините му да го направят кандидат за евродепутат от БСП, след което той не се поколебава да стане член на УС на партията на отцепилия се от БСП Георги Кадиев. 

Това е и поводът да го видим сред водещите фигури на граждански протести, припознати от Кадиев и партията му „Нормална държава“.  Тактиката на Кадиев беше проста и очевидно печеливша – печелене на популярност сред гласоподавателите, защитавайки техни инициативи.

За логично мислещите граждани е трудно за вярване как внук на ЦК на БКП, син на дипломат на комунистическия режим, част от ДС, днес може да е „яростен защитник“ на гражданските интереси и да нарича себе си „обикновен човек“, който застава срещу олигархиятка. 

Доверието в неговата искреност е още по-разклатено и от факта, че след като уж защитавайки общестевните интереси става заместник-кмет на Десислава Иванчева, той 6 месеца не се явява на работното си място. 

Този си злополучен пост той заслужи, заставайки на челните редици на протестите срещу застрояването на кв. Младост, в които водеща фигура бе и Георги Кадиев. 

Същата тактика в момента се прилага и към друга подобна кауза – Никола Вапцаров е с мегафон в ръка и яхнал общественото недоволство на протестите на ИК Лозенец, въпреки че все още е представител на политическа партия „Нормална държава“.

Преекспонирането на проблемите на кв.Лозенец и събитията, които последваха за многофункционалната сграда „Златен век“, недвусмислено показват, че това е поредния пример за печелене на популярност и постигане на политически цели чрез граждански инициативи. 

Въпреки че безотговорните му и неистиннни изявления му докарват дела в съда, това надали го притеснява, тъй като политическите цели оправдават средствата.

Ясно е за всички, че Никола Вапцаров използва ИК Лозенец за политически цели – нещо, което е изрично забранено от закона и подсъдимо. А “ГЕРБ са защитници на законноста”- декларира Бойко Борисов не веднъж. 

Прийомите и стратегиите на тези „граждански активисти“ са очевидни. Въпросът е къде е прокуратурата и защо не разследва грубото използване на гражданските сдружения за политическите цели – нещо, изрично забранено от Конституцията на Република България?

Материалът СКАНДАЛ: Никола Вапцаров и Георги Кадиев използват Инициативен комитет „Лозенец“ за политически цели – скачат на кметските избори като Иванчева е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Георги Кадиев и Никола Вапцаров използват ИК Лозенец за политически цели – нещо, забранено от закона

$
0
0

Из публикация в БЛИЦ – 31.07.2019

Заради все по-отслабващото доверие в политическите партии у нас, неправителствените организации и местните граждански инициативи се превърнаха в алтернативна форма за изява на общественото мнение.

Демократичният механизъм на този вид обществено заявяване на гражданско мнение е гарантиран и от чл. 12 от Конституцията, според който „Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси и не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.“

Дали обаче е така в действителност?

За съжаление реалността в България компрометира и този вид демократична активност, при това под погледа на все по тресящата се от скандали прокуратура.

Примери за това как явни активисти заменят гражданските каузи с политически постове и амбиции има вече достатъчно. Виждаме го да се случва и с Борис Бонев, който от основател на неправителствената гражданска организация „Спаси София“ се превърна в кандидат за кмет на София.

Дори Йорданка Фандъкова не скри учудването си, че защитник на обществените интереси стартира политическа кариера, яхвайки гражданските протести.

Такъв пример е и небезизвестният Никола Вапцаров, който открито използва ИК Лозенец като политическа платформа на партията на Георги Кадиев „Нормална държава“.

Политическата кариера на Никола Вапцаров има колеблива история и включва редица скандали и опити да се впише в редиците на БСП като наследник на т.нар. червена бурожазия.

Младият Вапцаров е наследник на тази част от рода Вапцарови, която успява да извлече най-много дивиденти от смъртта на поета Никола Вапцаров. Привилегиите включват постове в страната и чужбина, безвъзмездно получаване на жилища за партийния комунистически елит, възможности за обучения в чужбина, които обикновените граждани никога не получават и много други.

За капак на всичко, рода Вапцарови води безкрайни дела за собственост на къщата-музей на поета в Банско. Предявяват и претенции за обезщетения, възлизащи на повече от 1 млн. лева пропуснати ползи за времето, в което къщата е ползвана като музей. С това наследниците на великия поет си навличат гнева на хората в Банско, които и до днес не одобряват алчността им.

Това те недвусмислено показват и на изборите за кмет на Банско, на които младият Никола Вапцаров се явява и печели едва… 25 гласа.

С подобно фиаско завършват и опитите на роднините му да го направят кандидат за евродепутат от БСП, след което той не се поколебава да стане член на УС на партията на отцепилия се от БСП Георги Кадиев.

Това е и поводът да го видим сред водещите фигури на граждански протести, припознати от Кадиев и партията му „Нормална държава“.  Тактиката на Кадиев беше проста и очевидно печеливша – печелене на популярност сред гласоподавателите, защитавайки техни инициативи.

За логично мислещите граждани е трудно за вярване как внук на ЦК на БКП, син на дипломат на комунистическия режим, част от ДС, днес може да е „яростен защитник“ на гражданските интереси и да нарича себе си „обикновен човек“, който застава срещу олигархиятка.

Доверието в неговата искреност е още по-разклатено и от факта, че след като уж защитавайки общестевните интереси става заместник-кмет на Десислава Иванчева, той 6 месеца не се явява на работното си място.

Този си злополучен пост той заслужи, заставайки на челните редици на протестите срещу застрояването на кв. Младост, в които водеща фигура бе и Георги Кадиев.

Същата тактика в момента се прилага и към друга подобна кауза – Никола Вапцаров е с мегафон в ръка и яхнал общественото недоволство на протестите на ИК Лозенец, въпреки че все още е представител на политическа партия „Нормална държава“.

Преекспонирането на проблемите на кв.Лозенец и събитията, които последваха за многофункционалната сграда „Златен век“, недвусмислено показват, че това е поредния пример за печелене на популярност и постигане на политически цели чрез граждански инициативи.

Въпреки че безотговорните му и неистиннни изявления му докарват дела в съда, това надали го притеснява, тъй като политическите цели оправдават средствата.

Ясно е за всички, че Никола Вапцаров използва ИК Лозенец за политически цели – нещо, което е изрично забранено от закона и подсъдимо. А “ГЕРБ са защитници на законноста”- декларира Бойко Борисов не веднъж.

Прийомите и стратегиите на тези „граждански активисти“ са очевидни. Въпросът е къде е прокуратурата и защо не разследва грубото използване на гражданските сдружения за политическите цели – нещо, изрично забранено от Конституцията на Република България?

Материалът Георги Кадиев и Никола Вапцаров използват ИК Лозенец за политически цели – нещо, забранено от закона е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.


Далечен наследник на поета Вапцаров използва Инициативен комитет „Лозенец“, за да се докопа до власт

$
0
0

Из публикация във ФРОГ НЮЗ – 31.07.2019

Едноименният наследник на поета Никола Вапцаров се включва в различни мероприятия на Инициативен комитет „Лозенец“, за да се докопа до власт. Зад обществените инициативи, зад които уж застава, всъщност прозират чисто политически цели. Това разказаха възмутени негови близки.

Те споделиха, че Никола Вапцаров открито използва ИК „Лозенец“ като политическа платформа на партията на Георги Кадиев „Нормална държава“. Политическата кариера на Никола Вапцаров има колеблива история и включва редица скандали и опити да се впише в редиците на БСП като наследник на т.нар. червена бурожазия.


Младият Вапцаров е наследник на онази част от рода Вапцарови, която
успява да извлече най-много дивиденти от смъртта на поета Никола
Вапцаров. Привилегиите включват постове в страната и чужбина,
безвъзмездно получаване на жилища за партийния комунистически елит,
възможности за обучения в чужбина, които обикновените граждани никога не получават.

За капак на всичко, рода Вапцарови води безкрайни дела за собственост на къщата-музей на поета в Банско. Предявяват и претенции за обезщетения, възлизащи на повече от 1 млн. лева пропуснати ползи за времето, в което къщата е ползвана като музей. С това наследниците на великия поет си навличат гнева на хората в Банско, които и до днес не одобряват алчността им.

Това те недвусмислено показват и на изборите за кмет на Банско, на които младият Никола Вапцаров се явява и печели едва… 25 гласа.
С подобно фиаско завършват и опитите на роднините му да го направят
кандидат за евродепутат от БСП, след което той не се поколебава да стане
член на УС на партията на отцепилия се от БСП Георги Кадиев.


Това е и поводът да го видим сред водещите фигури на граждански
протести, припознати от Кадиев и партията му „Нормална държава“.
Тактиката на Кадиев беше проста и очевидно печеливша – печелене на
популярност сред гласоподавателите, защитавайки техни инициативи.
За логично мислещите граждани е трудно за вярване как внук на ЦК на БКП, син на дипломат на комунистическия режим, част от ДС, днес може да е „яростен защитник“ на гражданските интереси и да нарича себе си
„обикновен човек“, който застава срещу олигархията.


Доверието в неговата искреност е още по-разклатено и от факта, че след
като уж защитавайки общестевните интереси става заместник-кмет на
Десислава Иванчева, той 6 месеца не се явява на работното си място.
Този си злополучен пост той заслужи, заставайки на челните редици на
протестите срещу застрояването на кв. „Младост“, в които водеща фигура бе и Георги Кадиев.


Същата тактика в момента се прилага и към друга подобна кауза – Никола
Вапцаров е с мегафон в ръка и яхнал общественото недоволство на
протестите на ИК Лозенец, въпреки че все още е представител на
политическа партия „Нормална държава“.


Преекспонирането на проблемите на кв. „Лозенец“ и събитията, които
последваха за многофункционалната сграда „Златен век“, недвусмислено
показват, че това е поредния пример за печелене на популярност и
постигане на политически цели чрез граждански инициативи.
Въпреки, че безотговорните му и неистиннни изявления му докарват дела в съда, това надали го притеснява, тъй като политическите цели оправдават средствата.


Ясно е за всички, че Никола Вапцаров използва ИК „Лозенец „за политически цели – нещо, което е изрично забранено от закона и подсъдимо. А „ГЕРБ са защитници на законноста“- декларира Бойко Борисов не веднъж. Прийомите и стратегиите на тези „граждански активисти“ са очевидни. Въпросът е къде е прокуратурата и защо не разследва грубото използване на гражданските сдружения за политическите цели – нещо, изрично забранено от Конституцията на Република България?


Проблемът е още по-голям заради все по-отслабващото доверие в политическите партии у нас, неправителствените организации и местните граждански инициативи се превърнаха в алтернативна форма за изява на общественото мнение. Демократичният механизъм на този вид обществено заявяване на гражданско мнение е гарантиран и от чл. 12 от Конституцията, според който „Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси и не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.“


Дали обаче е така в действителност? За съжаление реалността в България компрометира и този вид демократична активност, при това под погледа на все по тресящата се от скандали прокуратура.

Материалът Далечен наследник на поета Вапцаров използва Инициативен комитет „Лозенец“, за да се докопа до власт е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Константин Щъркелов получава инфаркт сред букети цветя

$
0
0

Из публикация в 24 часа – 6.08.2019

Автор:

Произведенията на “царя на акварела” са едни от най-търсените от ценители

Когато през 1989 г. се навършват сто години от рождението на художника Константин Щъркелов, известен като “царя на акварела”, по-голямата му дъщеря Богдана Щъркелова в писмо до в. “Народна култура” се “осмелява” да предложи за публикуване откъси от отзиви на негови съвременници и отбелязва, че творчеството на баща ѝ “по понятни или непонятни причини до днес е премълчавано и не е изследвано”.

30 години по-късно и след една голяма юбилейна изложба във Варна през 2009 г. днес интересът към Константин Щъркелов сякаш все повече се измерва с цените на произведенията му. Макар и значително по обем,

творчеството на

художника рядко се

намира в обращение

За появата на интересна творба на пазара се разбира бързо, също така бързо се продава. (Столичната галерия “Лоранъ” е една от малкото, където може да се види и купи истински Щъркелов, там са организирали и негова изложба – б.р.)

Дали през 1909 г., когато предлага по книжарниците в Одеса свои произведения, цветни пощенски карти и копия от картини на прочути художници по поръчка, художникът е можел да предположи каква съдба очаква него и творбите му? За тези свои работи той отбелязва, че “макар и много евтино да ми се плащаха, аз бях доволен, че напуснах манастира и работех самостоятелно”. Тогава не забогатява. Днес мнозина искат един Щъркелов на стената…

Манастирът е “Андреевскоя подводие”, а Щъркелов постъпва там като певец в хора, след като заминава за Русия да си търси късмета. Причината са тежките условия, в които живее с майка си в София, и които го принуждават да напусне Рисувалното училище още в края на втората година.

Щъркелов се завръща в България с ентусиазъм и силно желание за работа. Записва се отново в Рисувалното училище. Когато през 1910 г. Тръпко Василев и Петър Морозов откриват първата художествена галерия в София, по настояване на негови приятели, се решава да изложи четира неподписани акварела, които веднага биват откупени .

През есента на 1911 г., в стаичката, служеща за гардероб до салона по история в Рисувалното училище, младият художник подрежда 80 картини в първата си самостоятелна изложба. При закриването ѝ Щъркелов научава, че цар Фердинанд живо се интересува от произведенията му. След като ги разглежда с голямо внимание и разговаря с художника за изкуството,

царят откупува

27 творби

Публикацията за интереса на царя към неговите акварели
Публикацията за интереса на царя към неговите акварели

С тези средства Щъркелов заминава да посещава галериите на Европа. Следващите пътувания на Щъркелов са свързани с Балканската и Междусъюзническата война. Успява да се дипломира при проф. Иван Мърквичка и да организира втората си самостоятелна изложба в София. От вписаното по този повод в дневника на художника можем да разберем много за неговия мироглед и творческите му подбуди:

“Тия пейзажи, що са дните на моите тъжни песни, тия малки мирове, на които душата се е спирала, споделила е своето настроение – на тоя ден без слънце, на оня понесъл се облак над сгушените дръвчета, на ония петна сняг, що се топят по наклоните, и на малкото застояла се вода, скрита между суха трева долчинка; ето това, това е споделяла (душата) и там е бил истинският живот.”

За участието си в Първата световна война през 1919 г. Щъркелов е

награден с орден

“За военна заслуга”

от цар Борис III

"На Шипка", маслени бои
"На Шипка", маслени бои

Близкият му приятел Григор Василев ще отбележи, че ако България би се изличила, то тя би могла да бъде възстановена само по скиците на Кочо Щъркелов и допълва, че няма кътче от Балканския полуостров, “дето е стъпил български войник, да не е нарисувано от Щъркелов.”

До края на двайсетте години на ХХ век Константин (Кочо) Щъркелов има седем самостоятелни изложби, прекарал е година в Германия, където в берлинска кръчма среща Панчо Владигеров и допринася за възникването на рапсодия “Вардар”. Посетил е Египет, Палестина, Кипър и Санторини, участва в оркестъра на “Бръмбъзъците” и в първото познато куклено театрално представление в София, сключил е брак със Соня Стайкова.

Издание към негова изложба от 1935 г.
Издание към негова изложба от 1935 г.

Следващото десетилетие ще му донесе още по-големи успехи. През 1935 г. в галерия “Аксаков” се състои десетата самостоятелна изложба, която отбелязва едновременно и 25 години творческа дейност на художника. Честването на юбилея се мести в ресторант “Балабанов”, където пред около 200 гости Илия Бешков дирижира джазбенд само от художници. Дечко Узунов е на тъпана, а дайрето се бие от Александър Божинов.

Също от 1935 г. датира вечеринка, на която Щъркелов е поканен и където присъства цялото “височайше семейство”. В писмо до съпругата си описва как те разговарят любезно с него, а обстановката била “извънредно весела и задушевна”, гостите танцуват, а накрая “едно хоро му ударихме – чисто по български…”

Години по-късно Щъркелов рисува Борис III на смъртния му одър.

Рисува Борис III на смъртния му одър
Рисува Борис III на смъртния му одър

През октомври 1944 г. художникът е арестуван от новата власт. Въпросът за връзките на Константин Щъркелов с цар Борис III е сред първите, зададени му при разпитите. Щъркелов отговаря, че техните отношения са били като на художник към любител на изкуството. Разказва, че може би под влиянието на цар Фердинанд или покрай интересите си на ботаник, Борис III е имал “голяма слабост” към картините му. Той допълва, че с царя е говорил само около неговото или “въобще чистото изкуство” и никога за политика.

Другият основен въпрос в този разпит е свързан със

свидетелските

показания на

Константин Щъркелов

по делото на Никола

Вапцаров от 1942 г.

Протоколите от показанията на двамата явили се (от общо пет призовани свидетели) – Константин Щъркелов и Елисавета Багряна, са загубени. Основните обвинения към тях почиват върху две бележки от Младен Исаев и Христо Радевски. Въпреки по-късните разкази на роднини на поета, според които изходът на процеса срещу Вапцаров е бил предрешен, обвинения към Щъркелов продължават да се чуват и в днешни дни.

След пет месеца в Централния софийски затвор, Константин Щъркелов е освободен и през следващите години живее в град Сталин (Варна). Домът му в София е разрушен от бомбардировките през 1944 г., отнето му е софийското жителство, изключен е от Съюза на художниците.

Белязана до края

на живота му от

недоимък,

ситуацията около Щъркелов отразява развоя на политическата обстановка. С настъпилите промени през 1953 г. е възстановено членството му в Съюза на художниците, следват самостоятелни изложби, някои държавни поръчки и откупки (и осуетени такива). През 1958 г. семейството на художника се завръща в София и се настанява в новопостроена къща на ул. “Младежка” в квартал “Изгрев” – днес ул. “Константин Щъркелов”.

Става прочут и обичан с такива рисунки на букети
Става прочут и обичан с такива рисунки на букети

Последната самостоятелна изложба на Щъркелов – деветнадесета поред, е открита на 9.Х. 1959 г. в галерия “Руски” в София и е посветена на 70 години от рождението и 50 години творческа дейност на художника. Изложбата според писателя Георги Данаилов има “стряскащ публичен успех” и именно това подтиква Димитър Остоич да излее срещу нея във в. “Литературен фронт” “толкова омраза, толкова неистиност, толкова непочтеност”.

Въпреки че Щъркелов е награден с орден “Кирил и Методий I степен”, отношението към него не се е променило – той остава “чужд на прогресивните и революционни идеи, официален художник на буржоазния режим и царски любимец”.

В едно писмо до Чудомир от 1960 г. Щъркелов сякаш поглежда назад и прави обобщение на своя живот:

“Да останеш верен на себе си петдесет години и при най-различни условия да си живял… и пак нищо да не те сломи в областта на изкуството. Да си чуруликаш като чучулига във висинето под узрелите нивя, а отдолу гаменчетата да те замерят с камъни – или някой ловец да те стрелне, е тъй, за удоволствие…”.

Константин Щъркелов умира в София на 29.IV. 1961 г. (на 72 г.) след инфаркт – според някои източници, докато се любува на пъстрите букети в един цветарски магазин…

Материалът Константин Щъркелов получава инфаркт сред букети цветя е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Племенникът на поета Вапцаров с неговото име Никола се превръща в срам за рода

$
0
0

Из публикация в blitz.bg – 22.07.2019

Поетът Вапцаров умира с чиста вяра, че утре животът ще бъде по-хубав от песен, по мъдър, а по ирония на съдбата наследниците му са на път да разбият на пух и прах  неговото наследство. В буквалния смисъл на думата. През 2014 г. племенникът на Никола Вапцаров се опита да превземе музея на поета от местното кметство. 

Съдебната епопея е с възрастта на промените, точи се над 20 години. Веднага, след като започва реституцията, племенникът на поета, който носи името на великия си чичо – Никола Вапцаров, завежда дело за къщата, която е превърната в музей още през 1952 година. Тогава фамилията получава над 19 хил. лева, които са сериозни пари в онези години. Единствената, която се отказва от парите е Бойка Вапцарова, припомнят си в града, пише тогава вестник „Уикенд”.

Това, обаче не е единствената компенсация за наследниците на поета. През 80-те години те получават компенсация като обезщетение от кметството и къща с двор от близо декар в Банско, въпреки че по никакъв закон не им се полага. Тази държавна щедрост обаче не е случайна – Вапцарови са наследници на разстреляния поет, “активни борци” и добре се облажват със скъпия имот. На това място след промените е вдигнато шато “Вапцаров” един от първите частни хотели в Банско.

След промените племенникът започва съдебна битка за къщата, като ту заявява, че иска да я възроди като частен музей, ту иска пари от пропуснатите наеми. В края на 90-те години съдът му възстановява собствеността, но кметството не си дава музея, още повече, че през годините той е разширен и преустроен. 

Вапцарови обаче не се отказват, а повеждат битка да им се заплатят над половин милион лева за наемите. Изчислили са, че толкова са пропуснали да вземат през последните години, откакто съдът им е върнал къщата. Сумата е изчислена на базата на 4 евро на квадрат, плюс лихви за 11 години. Заради тази история, племенникът е срам за рода, коментират местни жители.

   Това не е първият скандал, в който Вапцарови се замесват, обясняват пред в. “Уикенд” отлично запознати. Преди време те се забъркват в афера, която дълго се точи в съда, припомнят си бивши дипломати. Спорът е за 34 “Лади” за нуждите на МВР. От двете страни на барикадата в тази разправия са виенската фирма “Алмеда”, която е собственост на български емигрант и съпрузите Никола и Светла Вапцарови. Обвинението срещу тях е, че са отмъкнали с фалшиво пълномощно 34 коли, които обаче са собственост на фирмата от Виена.
Вносът на ладите за МВР започва в средата на 90-те години Вапцарови и австрийската фирма трябва да доставят за МВР 1000 автомобила.

Колите са купени през Виена, защото по това време Русия ги продава на по-ниски цени на западни фирми. Първите доставки минават по мед и масло. Скандалът се заплита около 34 автомобила, оставени в Свободна безмитна зона – Драгоман. Вапцарови ги вземат чрез фалшив документ, като по този начин прецакват партньорите си от Виена.

Веднага след това наследниците на поета революционер продават част от руските коли на “Мотокомерц”, фирма от Скопие. Другата част са шитнати на канадската фирма “Гилд Техникъл Сървисиз”. Интересното е, че представител на канадците е самият Никола Борисов Вапцаров, който впрочем е бивш български консул в Канада, припомнят си историята негови бивши колеги от Външно министерство.

По-късно чрез много сложни съдебни процедури и няколко графологични експертизи  тези коли са върнати на австрийската фирма “Алмеда”. Според източниците на “Уикенд” лично вицепрезидентът тогава Ангел Марин се намесва в съдебната сага, за да не се стига до отиване в затвора на някои от главните герои в тази афера.

Материалът Племенникът на поета Вапцаров с неговото име Никола се превръща в срам за рода е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Кой уби Вапцаров?

$
0
0

Из публикация във ФАКТОР – 28.07.2019

Не са т. нар. фашисти – неговите другари са

Марин Георгиев

Още 1990 ми беше ясно, че българите няма да остискат прокламираната така пламенно от самите тях свобода – на словото, икономиката, външната политика.
Затова бързах да напиша поне част от онова, което мислех в мракобесните години, защото знаех: вратите ще се затворят. Това вече е факт. Над 90% от медиите не са свободни, а контролирани. Текстът, който предлагам е написан към края на септември 1992. Знам, няма да го пуснат в нито едно от моделиращите общественото съзнание медии, защототам си имат свой дежурен компилатор по историческите теми.
Книгата ми ,,Третият разстрел“(1993) още от появата си е отричана, но усърдно ограбвана и до днес. Близо три десетилетия червените кхмери не ме оставят на мира. Не, не е нескромно: аз съм единствения автор, който е преследван за книга в условията на демокрацията. Едва встъпил в длъжността председател на писателския съюз, Хайтов ми устрои хайка: изпрати доверен човек да щудира дело 585/42, за да ме уличи в лъжа. И така самосрина една от лъжите им, битуваща и до днес: че само на мен е даден достъп до делото, че съм изпълнил поръчка. Журналистката от ,,Дума“ Таня Пушкова пък ме запита как спя спокойно. Отговорих й, че нямам проблем със съня: нищо не съм излъгал.

Първият читател, който ме подкрепи, бе Виолета Радева, сподели ми че книгата не я е оставила до сутринта, докато не прелистила и последната й страница. Тогава Радева бе журналист в ,,,Демокрация“. Автор е на първия отзив, участва в премиерата, интервюира ме за вестника.
Другият бе Енчо Мутафов, по-късно професор по литература. Той смяташе за откритие заглавието и откъса, който предлагам. За мен откъсът дава точния отговор на въпроса кой уби Вапцаров: не, не са т. нар. фашисти – неговите другари са.
Гузното им подсъзнание е причина да са така яростни към изнесените от мен факти.
За никакъв Вапцаров не милеят те, а само за собствените си кожи.
Не на мен се сърдете, другари, а на ЦК на БКП и СССР! Там са виновниците…
25.07.2019


СЪ-ПРОТИВНИЦИ

Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Н. Вапцаров

Заглавието не е израз на подигравка към участниците в съпротивата, а опит да намеря най-точното им словесно съответствие. По същия конструктивен принцип са образувани и думите съ-брат, съ-мишленик, съ-идейник, съ-участник. Макар събратя по идеи, конспираторите-комунисти един в друг и един до друг са в много по-сложно съчетание. Те са противници на властта – едни по убеденост, други – по външна предпоставеност. Но и в убедеността на мнозина пак има предпоставеност: човек е по-склонен папагалски да повтаря чужди мисли, отколкото да има свои. Комунистическото противодържавно движение непосредствено след 9.ІХ. бе наречено съпротива (има и такава книга на Орлин Василев – „Съпротивата”, писана по заръка на партията), а по-късно стана антифашистка борба. Участниците и в „трите” действия, по същество едно, колкото и да са представяни от комунистическата иконография като идеални, задължително носят в себе си всичките човешки страсти и слабости: завист, суетност, властолюбие, хитрост, жестокост, егоизъм, твърдоглавие, наивност. Гледано отвън: воюващи на един и същ фронт (ако използваме тяхната фразеология), застанали на една позиция (ако я доуточним), те са събратя, съмишленици, съидейници, съучастници, съпротивяващи се като цяло на статуквото – правят съпротива. Гледано отвътре – уж хомогенното им цяло е проядено от противоречия, от дрязги, от ежби, от борба за първенство. (Това личи от спомените им след 9.ІХ., от по-късните мемоари, промушили се през ухото на цензурата. Да дадем само един пример – Леваневски, – ликвидиран от другарите си по борба и усърдно възкресяван днес с мъртвата вода на лъжепублицистиката по страниците на „Дума”.) То хората и на една маса да седнат – знаем го по себе си, – обсъждат и разпъват на кръст другите, отсъстващите, сякаш като ги „квалифицирват” като по-лоши, сами стават по-добри. Какво пък ще се получи, ако сложим в сметката посочените човешки недостатъци и ги пуснем-затворим в колбата на конспиративната дейност! Хората по-скоро са не еднакво смели, а са различно страхливи, малцина си слагат главата в торбата – обикновено лумпените, некадърните в нищо, надарените с престъпни заложби, за които всяка мътна вода е подходяща за изява и прикритие, сметкаджиите и колкото да е противопоказано на пръв поглед – наивниците идеалисти. Така че трудно е да намерим пустата му дума. Като противници на статуквото хем са съмишленици, хем пък са си противници един на друг. (Отколе и до нине е все така с комунистите, ядат се помежду си като кучета – и по пленуми, и по конгреси, и в по-малки мащаби: колко воюваха, чело до чело, партийният секретар Георги Константинов и председателят Любомир Левчев – при това и двамата поети, но накря дойде Горския и ни изгони всички!) И от прочетеното, и от наблюдаваното търся „примирителния” вариант, за да онасловя двойнствеността на явлението, и не виждам по-добро понятие от съ-противници, съдържащо общото за тях вкупом и различното между тях поотделно. Какво освен противоречие е „висотата” на избраната цел и „нискостта” на осъществителите й? Като противници на другите те са съ-борбеници, съ-противници; като противници един на друг – пак съ-противници. Резултатът им е 0:0.
И имам основание да мисля така.

Във в. „Нов ден”, бр. 52, 1991 г., Стоян Трендафилов пише черно на бяло: „Гешев беше заложил на натрупаната негативна енергия в нашата национална психология и на завистта. Това му позволяваше в известен смисъл да шантажира предварително набелязаните и заловени хора. Нещата бяха поставени на базата на сравнението между евентуалния сигурен битов уют и онова, което може да се случи на човека, отказал да сътрудничи на полицията… Малко бяха тези, които се противопоставяха или се опитваха да хитруват…”
Като си припомним „методиката” на бившата Държавна сигурност и я съпоставим с тогавашната, ще видим, че е същата. Авторитарната държава на цар Борис ІІІ, макар с парламент, но и със суспендирана конституция, е майка на тоталитарната, само че детето е надминало родителя, ученикът – учителя.

Каква е общата схема на въоръжената борба у нас през перода 1941-1944 г.? Пак според Ст. Трендафилов: „Върхът на пирамидата е ЦК, който дава инструкции до оперативните зони. Те се „свалят” от делегати – обикновено по двама за всяка зона. Освен това делегатът на зона може да развие своя микроструктура – има свой печат, система от пароли и сътрудници, чрез които да поддържа връзка с четниците. При липса на централен комитет, каквато е ситуацията в България след 1942 г., могат да станат големи провали и произволи.”
Както се вижда, структурата, системата е до болка позната: първо е централизирана, второ – съветска. И като съветска е внедрена. Патентът не е наш. Както не е изобретение на (крале), „царе, папи, патриарси”, принципът „разделяй и владей”, а е патент на човешките заложби – от Бога ли, от дявола ли? – и има природата на вечност.

Ей тази генетична човешка повреда е използвал Гешев, както и лесната за проникване съветска партийно-организационна структура, която пък хора като Радойнов и Антон Иванов (парашутисти, подводничари) са изпроводени да внедрят и усъвършенстват. Но познавайки я добре (Гешев се е обучавал в Москва – НКВД, висшата партийна школа „Фрунзе”), бил е улеснен да внедри пък своите хора.
„Гешев беше успял да проникне със своите агенти в различните нива на комунистическата партия. Районните комитети в страната, които не съвпадаха с административното деление на страната, 80% бяха инфилтрирани от агентура на Гешев. И не толкова лично от него, колкото от кадрите му в провинцията, възприели неговия стил” – Ст. Трендафилов.
Самият началник на тогавашната ДС – Павел Павлов, е заявил пред журналиста Владимир Манев: „Радойнов не допусна, че в неговия кръг ние имаме свои хора, както е било винаги в миналото.”
Тук няма да припомням многобройните анекдоти, които битуват и до днес за срещите по улицата на столицата между Гешев и по-висши или по-нисши комунистически функционери, потвърждаващи, че той е знаел предварително всичко, а ще покажа само една схема на конспиративната структура, направена при следствието в полицията на нашите съпротивници.

Не е трудно да си я представим, още по-малко да я начертаем. Както трябва да се очаква – в средата е центърът (ЦК), сърцето, което подобно на стиха на Смирненски от стихотворението „Москва”, оприличен на „вулкан от пламнали души”, излъчва стреловидните си лъчи във всички посоки. В това набодено с игли сърце (прилично и на таралеж) в този многокрак-многорък октопод Вапцаров е само едно краче-ръче наред с Петър Богданов, Атанас Романов, Никола Павлов (Комара) и над десетина по-малко значителни конспиратори. Нещо повече – полицията е знаела не само хората, явките (адресите), но дори и паролите.

Веднъж е наблюдавала отвън: чрез агенти, щатни и нещатни, втори път – отвътре: чрез законспирираните като партийни дейци агенти. Нямало е накъде да се мърда: нито в конспиративната група на свобода, нито в килиите на Държавна сигурност – след ареста затвор. Всевиждащото око не е изпуснало нищо и никой от погледа си.

Но това е в рамките на държавата, чрез системата на полицията (не са били нужни много хора, защото и комунистите не са били толкова много – 5 хиляди, като отчитаме, че малко от тях са били съпротивници – т.е. конспиратори).
Прибавим ли, че Гешев освен от Цариград (чрез агентурата си) е получавал информация и от Москва – шифрограми с подпис „Альоша” – работата става доста дебела. Ето какво пише Елена Аргирова, участничка в съпротивата: „Сега се говори, че Гешев имал много агенти, хората му били в тогавашния ЦК и чак в Политбюро. Казват още, че получавал информация от Москва. Укривала съм Мирко Станков, той дойде с подводничарите. От него знам, че щом хванали радиста на групата им, започнал да предава в техния център фалшиви сведения. Нищо чудно от тази игра хората на Гешев да са знаели много неща. И да научават къде и кога ще идват следващите групи. Така заловиха парашутистите, след като полицаите бяха обградили предварително мястото на приземяването (в. „Антени”, бр. 43, 1991 г.).
Че не само се „говори” (което допуска съмнения у Аргирова), но че е било така, потвърждават и фактите по залавянето на подводничарите, горчивия, бих казал, пръв конспиративен опит на самия Вапцаров. Когато го изпращат във Варна да организира посрещането на подводничарите, след неколкодневни перипетии да установи връзка с партийната организация, накрая, когато я установява, се разбира, че те (подводничарите) са вече „посрещнати”, но… от полицията.

Така че прибавим ли и „информацията” отвън – чрез контрарузнаването – направо трябва да се хванем за главата. Хората на Гешев не „може би”, а де факто са били „в тогавашния ЦК и чак в Политбюро” – Ел. Аргирова. Това са така наречените двойни агенти – на ДС и КГБ. Само така можем да си обясним защо много по-големи партийни функционери, с ачик противодържавна дейност са отървали кожата, а са отишли мърцина по-дребни риби, направо пожертвани от другарите си. И това е вече партийното, комунистическото човекоядство; това не е борба с живота, притискащ „с чугунени лапи”, това не е двубой с „разкапан(ия), озлобен живот”, а озлобен двубой, борба „безмилостно жестока” за личния живот, за личното оцеляване, макар „какво тук значи някаква си личност”. Само идеалистът наивник не може да я усети (за него всичко е сакрално, свято), само той е въоръжен с вяра, само той въпреки всичко ще се изрази така: „наскоро прочетох, че Гешев е държал в ръцете си даже Цола Драгойчева. Това вече не мога да го повярвам.” – Ел. Аргирова.

Аз не искам да повярва – по-добре е човек да мисли. Вярвал е Вапцаров, вярваха стотици хиляди хора от няколко поколения след 9.ІХ. със сърца, моделирани, и с мозъци, методично промивани от същите изкусни лъжци идеолози, престъпници пред Бога, човека и разума, които, прекрачали още навремето прага на съвестта и морала, повтаряха милион пъти лъжата, която сами измислиха, за да оправдаят греха си, за да оцелеят за сметка на другите. Другите умряха, не за да живеем ние, а за да живеят те. Главната съставка на комунистическата идеология – интернационализмът, е априори широко отворена врата за национално, а оттам и на „брата-човека” предателство. Вече и слепият видя как е действала тази гилотина на самоизяждане, подозрителност, оцеляване, властопостигане. Изтребване (унищожение) на патриотите комунисти за сметка на просъветските кадри, избиване (с катастрофи – автомобилни и самолетни, разстрел в упор, лагери, процеси) на цели Цека и Политбюра и подмяната им с просъветски; екзекуторските функции на Коминтерна – поделение на КГБ, и то лично в лицето на Георги Димитров и Васил Коларов. Как става така, че подводничарите (и първите, и вторите), „част от тях бивши ръководни дейци на ЦК на РП, близки сътрудници на Задгранбюро и Коминтерна; член на групите е Съби Димитров – бивш секретар на ЦК на РП, а след емиграцията му в СССР – член на контролната комисия при Изпълкома на Коминтерна; също виден партиен функционер, включен в групите, е Аврам Стоянов – популярен профсъюзен ръководител и член на ЦК на РП; други от групите подводничари са старши командири от Червената армия, уважавани преподаватели и професори във военни академии, партийни университети или висши съветски училища, трети са изтъкнати учени или активни строители на съветската икономика; почти половината от подводничарите начело със самия Радойнов са непосредствени участници в Испанската гражданска война (при това като старши командири или изтъкнати политически работници – Съби Димитров като комисар на българската интернационална бригада, а Цвятко Радойнов като висш военен съветник в републиканската армия)… Между дебаркиралите при устието на Камчия има и неколцина, записали името си със славни дела в борбата на „Тихия фронт” според характеристиката на Цола Драгойчева, която, читателю, със съпротива преписах – не знам как ще го четеш – поради омръзналия ми до потърсване речник; та как става така, че половината от тях са заловени? Нали имат „важна задача” – направо съветска инвазия в една спокойна, отърсила се от икономическа криза държава, отбелязала и възможния по време на война (сама все още невлязла в нея) икономически растеж (1939 г.) – а същевременно, пак според Ц. Драгойчева, всичките те „се пръсват, заблудени от мрака; липсва също точен ориентир за конфигурацията на сушата; не успяват да изберат най-добрите посоки за оттегляне към вътрешността”.
Би трябвало съобразно целта и подготовката им всичко да е предвидено.

„Много по-тежка – пак според Ц. Драгойчева – бе участта на групите, хвърлени с парашут”. Макар че тя – членът на ЦК и Политбюро на БКП, и другарите й са „изпълнени с гняв и печал” за „съдбата им – истинска драма”, и то след като колата се е обърнала, днес, ако не сме съпричастни, поне можем да се питаме.

Първата група от петима (5) души е „хвърлена” през нощта на 13 срещу 14 септември в Добруджа, района на Добрич. Всички са обкръжени от полицията и „след продължително героично сражение загиват начело със своя командир” – Ц. Драгойчева.
Втората група от четирима (4) души „бива хвърлена на следната нощ в същия район” – Ц. Драгойчева. Групата се „изтръгва от потерите” (значи отново е чакана), след „героичен бой” „двама, начело с командира, загиват, а останалите се оттеглят”.
Третата група – от седем (7) души е „спусната в нощта срещу 19 септември край старопланинския град Трявна”. И „за беда през същата нощ над планината духа силен вятър, който отнася част от бойците над самия град. Врагът, улеснен от нещастното стечение на обстоятелствата, обкръжава хората” – значи пак чака – двама убити, начело с командира Стоян Палаузов (интербригадист), трима пленени.
Четвърта група – „спуснати на 22 септември през нощта в Хасковския край”, от шестима (6) души („бойци”), пак начело с интербригадист – „след продължително преследване из лабиринта на Родопите групата бива обкръжена и на 22 септември, след продължително сражение с многоброен противник, бива унищожена” – Ц. Драгойчева.

Пета, последна – осем (8) души („бойци”) „хвърлена в началото на октомври между Солун „Серес”. Отново „парашутирана при лоши атмосферни условия”, начело с Йордан Кискинов – „прославен четнически войвода от периода 1923-1925 г.” – „част от политемигрантите са заловени скоро след тяхното приземяване, други попадат на засада, трети загиват в сражение. Сред загиналите е и командирът на групата Кискинов”.
Няма нужда да допълвам, че всичко в кавички (и отбелязано, и неотбелязано) е цитат от Цола Драгойчева. Хвърлени, спуснати, парашутирани са нейни глаголи синоними за едно и също, но аз като читател смятам, че точният глагол е един – хвърлени, и то само в един смисъл – негероичен: всички – и подводничари, и парашутисти – са хвърлени, но… на вълка в устата, чакани са на гюме. Не случайно „войводите” – челата на групата – са улучени в челата – ,,тялото“ всякога е обезглавявано безпогрешно. А да улучиш тъкмо тях, ще рече, че са посочени предварително. След всичко, което научихме през последните няколко години за азиатсковарварските методи на Сталиновата върхушка, днес най-малко несъстоятелни, а за мен подозрителни са обясненията за тоталния провал през 1941 г., дадени ни от Цола Драгойчева: „услугата на черни души”, „мерзавци”, „подлеци” – Михаил Пройков от Бургаската окръжна организация, Здравко Емануилов – член на Казанлъшкия околийски комитет, и Никола Величков-Кутуза – технически сътрудник на Софийската окръжна военна комисия. Тези тримцата предатели са само колелца и винтчета от една по-голяма, конструирана със съвместни усилия – отвън и отвътре – предателска машина. Направо наивни са обясненията на Ц. Драгойчева, че сред причините са „както и лошите атмосферни условия, липса на ориентир за конфигурация на сушата” – по моему те са търсени нарочно. „На времето – пише Ц. Драгойчева – отделни другари подхвърлиха съмнения за някакво „невиждано и нечувано” по размерите си предателство”…
Още отсега е ясно, че такова е имало, че това не са посочените по-горе три „черни души”.

И ако повторя въпроса й, „читателят е в правото си да запита: Какви всъщност бяха причините за провала?” То отговорът трябва да даде тя и той не е отговорът й в „Щурмът”: Политемигрантите са поискани от ЦК още по време на мисията й в Москва през 1940 г., но усложнената международна обстановка забавила „решаването на въпроса”, а след „вероломното нападение на хитлеристка Германия” трябвало да се действа спешно.
Съмнявам се българският ЦК да ги е искал още през 1940 г., след като през късното лято и ранната есен на 1941 от същото ЦК се „чуваха осъдителни разсъждения за „преждевременно” завръщане”. Не съм се ровил, а и нямам намерение, в архивите на ЦК, в тяхното скрито-покрито, което стана самозапалено-изгорено, пък и самият член на ВС на БСП Димитър Йончев даде указания архивите да бъдат унищожени. Дълг на БСП пред обществото е да ги огласи, както е дълг на правителството и на нашите историци да попрелистят поне разсекретените засега архиви на КГБ, ако, разбира се, им стиска (на мен – не) и ако, разбира се, им позволят и доколко. Но дори и да не ровим в тях, и от днешния баир е ясно, че опроверженията на Ц. Драгойчева на тогавашните укори (1941 г.) на другарите й за „лоша подготовка и слаба организация” чрез: „достатъчно ще бъде само да поясня, че групите пристигнаха без всякакво предизвестие до вътрешното ръководство на партията” (нали тъкмо от него са искани още през 1940 г. – б.м.) и чрез решението на съветските власти „да се осигури пълна тайна на операцията по прехвърлянето, да се ограничат до минимум всички непредвидени рискове” и пр. са несъстоятелни опровержения. „Непредвидените рискове” не само не са били „ограничавани до минимум” – напротив – били са разширявани до максимум.

В бележка под линия (стр. 522) Ц. Драгойчева се доизяснява: „След победата допълнително узнах, че първоначално Г. Димитров възлага практическото организиране на подводничарските и парашутистките групи на смелия български комунист и изтъкнат боец на съветското военно разузнаване – полковник Иван Винаров. Очевидно при избора му е повлиял фактът, че на времето (1923-1925 г.) Иван Винаров участвува пряко в прехвърлянето на хора и оръжие межу съветския и нашия бряг.”

Очевидно е, че Винаров има опит, и то резултатен: „първото антифашистко въстание в света” и атентата в „Св. Неделя”. И неговият опит в пренос-превоз на хора и оръжие за диверсии (а те са и вид геноцид на един народ чрез външен натиск за вътрешно самоизтребване) е не по-малък от опита на главния екзекутор Георги Димитров (когото Михаил Горбачов изкара дори спасител), решавал-потвърждавал от коминтерновския си кабинет в Москва кои да бъдат ликвидирани в измамното им опиянение, че отиват да се борят в родината за „правда и свобода”. Ето така под чужда диктовка с българско съучастие е подменян кадровият апарат на партията и ако това не е национално предателство, здраве му кажи. И предателите не са разните му кутузи – те може и да са били лоялни към държавата – а лайпцигски, септемврийски и пр. висшестоящи в партийната йерархия герои-конспиратори, действали дори и по „повеля на дълга”. С това не искам да кажа, че и Цола Драгойчева е сред тях, но не й излиза някак си сметката, ако дойде келнерът на историята: тя най-малкото би трябвало да е агент на КГБ, като знаем пред- и следдеветосептемврийската й дейност, пък и след първото й съдене и първия й затвор със съответното забременяване все е голям конспиратор, все дърпа конците от най-високо място – ЦК и Политбюро – и все е неуловима. Къде са Вапцаровите нарушения на ЗЗД пред нейните! Той – разстрелян, тя – доживява победата и все е в Политбюро!?

Но да се върнем още малко към бележката й под линия: „Винаров, към когото впоследствие биват придадени Цвятко Радойнов и Христо Боев (също полковници от Червената армия), се грижат за цялостното комплектоване, подготовка и екипировка на групите, както и за начина на прехвърлянето им в тила на врага.”
Няма да припомням, че Димитров и Винаров са „стари дружки” – още от 1923 г.: Винаров и тогава „прехвърля” оттам-насам; Димитров посреща и „организира” въстание, като предварително му е наредено да не успее (пък то и не може), предварително му е осигурен коридор и автомобил за бягство през Сърбия („Записки по небългарските въстания”, протойерей Йордан Попов, ЛФ 1992). Като награда за неуспялото, но пуснало българска кръв въстание, изправило брат срещу брата, сина срещу бащата и потресло все още патриархалното ни съзнание (тогава идва потребността от ЗЗД) Димитров получава възможно най-високия чин, Винаров също „пораства”, но старите му навици (пренос-превозът) са използвани до известна степен – „комплектовка, подготовка, екипировка и начин” за прехвърлянето на „отписаните” – преди всичко интербригадисти и септемврийци, героите от 1923-1925 г. и трийсетте години Димитровски съратници, които поради вътрешни (български) и външни (съветски) причини вече са съпротивници.
И какъв завиден, блестящ ход!

„В самото навечерие на отпътуването съветското разузнаване възлага на Винаров спешна секретна задача извън пределите на Съветския съюз, което му попречва да потегли към родината заедно с подводничарските групи.” – Ц. Драгойчева.
Дали Винаров е съзнателен или манипулиран, но палачът(ите) го (или се) измъква(т). Сега върви разпитвай Боев, върви разравяй костите на Радойнов – съорганизатор на собствената си гибел, съпротивник (принудително или не) на другите, но и противник на себе си – себепротивник.
Знаел ли е нашият поет, соболевоагитатор, противник на терора („Терора долу!”) и фанатичен привърженик на СССР ( „Съюз със СССР!”) с кого си има работа? Та той самият полковник от Червената армия Цвятко Радойнов не е знаел, камо ли Вапцаров! Борбата е наистина безмилостно жестока, но не между така наречените фашисти и комунисти, а между самите комунисти. Уж заедно в съпротива, а поотделно – съ-противници.
И не само за географската, политемигрантите са били дезинформирани и за политическата обстановка в България, макар да са минали през школите на болшевишката партия, армия, НКВД и дори допълнително обучавани за мисията си у нас. „Групите на парашутистите били образувани от Станке Димитров по нареждане на Георги Димитров. Недалеч от Москва били в лагера под най-голям секрет и били готови за действие.” – Владимир Манев.
Днес можем да допълним: знаели са, но… половината, така нареченият „революционен ентусиазъм” е използван за ускорител по пътя към собствената им голгота. И те като войводата Ботев са очаквали да видят един разбунен народ, комуто остава да кажеш само „Хайде! На оръжие!”, а срещат мълчалива стена, спокойна държава, дори няма къде да пренощуват, та се налага да потърсят закрила сами в родния си край или хора, неопитни като Вапцаров, да им търсят квартири. В личен разговор с Вл. Манев Радойнов го пита как се държат у нас германците? „Отговорих му, че не може да се каже, че у нас германците се държат зле.

– Народът наистина ли ги срещна добре?
– Да. Посрещна ги почти навсякъде добре. Нашият народ има уважение към храбростта. После те ни помогнаха да си върнем част от Добруджа. В България германската войска не влезе с бой, а като съюзна приятелска войска.”
Така че нищо от предварителната Московска надъханост на Радойнов не се потвърждава. А знам и от спомените на майка си, че германци е имало и в моето село, разквартирувани по къщите, че те наистина са се държали добре за разлика от освободителите, които също са минали през село. Знам още, че най-силното впечатление, което са оставили, е миенето им през зимата със сняг, съблечени голи до кръста, изразено точно в стихотворението на Марко Ганчев „Студена тръпка”, което показва, че случаят е типичен и има природата на фолклор.
Причините за цялата касапница не са в посочените и пространно цитирани „аргументи” на Цола Драгойчева, не са в партийното й обяснение, причината на причините е съвсем друга. Да я кажа ли? Поне както я виждам.

Знам къде бъркам: в осилището, в змиярника. Като човек ме е страх, като писател – не. Поне аз съм по-смел в мислите си, отколкото в постъпките си. Не от „липса на ориентир за конфигурация на сушата” е провалът, а от наличието на друга – старата прастара конфигурация – изпитания имперски механизъм, който Сталин е владеел много по-добре от „презираните и отричани” на думи от него руски царе и императори. Отрицанието му е любовно, отрича ги, защото ги обича, толкова ги обича, че ги надминава. Ако са верни предначертанията на Петър І – то Сталин му преизпълни плана – за няколко петилетки. Не успяха да го изпълнят за няколко века всичките му там следпетрови императори и императрици.
Изпитаният имперски механизъм, познат ни още от национално-революционните борби, е усъвършенствал механиката си в новите комунистически условия, направо е „разцъфтял”. А той е: създаване на съпротива недостатъчно голяма, за да е своя, и достатъчно малка и слаба, за да е дирижирана отвън. И ако в императорските времена имперските цели се криеха под маската на славянофилството (днес пак го възраждат), то в генерал-секретарските и маршалските времена ги дегизираха като комунизъм и интернационализъм. Разделението на обществото на класи чрез идеологията бе най-сигурното и резултатно средство за разделението и разединението на нацията. Това разделение-разединение у нас осъществиха безпогрешно, по чужда свирка, комунистите (отвън, от СССР, където им бе командният пулт). Те интервенираха с идеи, печат, радиопредавания, хора, оръжие, конспиративни организации и действия в българското общество, разцепиха го и подготвиха широкия път, по който окупаторите се явиха като освободители. После нямаше накъде да се мърда, несъгласните бяха над 90%. Мнозинство, но беше смляно, вкарано в кошарата на робското покорство и страха, на принудителното единение, братство и пр., постигнати с насилие, фикции, които в един незнаен час, неочакван от нас миг – рухнаха.

Същият механизъм изби из ръцете ни сърпа години преди жътвата с „героичното” Априлско въстание – не за това мислеше и работеше Левски. Съгласуваността между нашите и чуждите, между вътрешните и външните „режисира” мъртвата хватка, вълчата клопка:
со залп ги посрещна на родния бряг
в засада отрано приготвений враг
не само на Ботев – на всички националреволюционери (отърваха се двамина – Стамболов, защото бе малечък още и не го брояха, и Захари, защото се правеше на Мунчо по каушите). Е, как подир това „чистилище” да не хлътнем с Гаврил Хлътев в димящата яма на опожарено Панагюрище и как да не повторим – без вдъхновението му – заключителните му думи-покана: „А на Русия – нека тя заповяда!”
И тя „заповяда”: окупаторът се яви като освободител. За първи път.
Поводът бе създаден.
За следващия имаше и генерална репетиция, репетиция проба, микрофонът, макар и с по-слаб технически ефект, повтори заръките – септември 1923, братоубийствата 1925, неуспешния атентат над цар Борис ІІІ.
Както и преди Освобождението пълната или частична съгласуваност (между турското и руско контраразузнаване, между двете полиции – насам-натам между тях щъкат като мухи без глави и родните предатели разносвачи), така и сега приятелството между „враговете” планира ликвидирането на отписаните от Москва – черната работа, разбира се, бе пак за щъкащите разносвачи, а пилатовската – за висшите функционери. Те все оцеляват, те все са победители! И какви са тези легенди, че Трайчо Костов е спасен поради застъпничеството на Станислав Балан? Че ако е до застъпничество, Вапцаров къде-къде по-силни застъпници има: баща му (вече починал) е бивш приближен на двореца, кайзер Вилхелм му е гостувал, Фердинанд, Борис, малките Вапцаровчета на царски самолети са се возили – от Банско до София, Щъркелов ракията си е пиел с царя. Как така за единия може (и то глава на партия с къде по-големи вини пред държавата!), а за другия – не! Макар изпълнител на диверсионни задачи, носач на взрив, чейнчаджия (ако се изразим с днешен език), квартироиздирвател и настанител. Друга е работата. Друга! Ако подводничарите и парашутистите са били отписани отвън, Вапцаров е бил отписан отвътре.
В резултат, след толкова общи усилия в края на 1942 г. БКП е без ЦК. Така че, ако е до повод – повод има – съпротива: недостатъчно малка, но и недостатъчно голяма. Засади, сражения, процеси, разстрели, глави падат, как да не форсираш „Тих, бял Дунав” над Добрич и да не го прекръстиш Толбухин.

Скорострелно обявяваш война, окупираш и пак си Освободител. За втори път. А в страна-градина като нашата винаги има росни цветя и осем милиона посрещачи.
„Тъй върви светът…”
Всеки знае продължението на Ботевия стих, всеки се досеща кой царува „на тая пуста земя”…
И откога „броиме време”…
Но така е, като си малък – все те завладяват.
А ако си пък голям – завладяваш, завладяваш, гълташ слон като боата на Екзюпери и накрая се пръскаш като балон.
Кое да предпочетеш?
От едната страна – зле, от другата – още по-зле.
И кой освен Ленин: „Прав е другарят Вапцаров – ще каже.”
Без жертва палачът остава без работа.
А жертвата и не подозира, че най-големият й кумир е най-бездушният й палач.
П.П. Тези мисли винаги съм носил в себе си и никога не посмявах да изкажа.
22-23.ІХ.1992 г.

ИЗ ДНЕВНИКА

В петък сутринта – 25.ІХ. – случайно се видяхме с Тончо Жечев в редакцията. Предния ден бях завършил „Съ-противници”. Както съм правил и с други – споделих за написаното. Поне за мен „споделянето” е проба за основателността на идеите и главните заключения, и то пред хора, които ценя високо. Без да ща, пишейки в проза, изпадах във всеобщото заболяване на прозаиците: разказваш устно онова, което си, или ще разказваш писмено. Е, не стигам до случките, но поне проверявам стойността на мислите. Приемат ли ги учените глави, професионалистите, читателят няма накъде да мърда. В разговора стана дума и за намесата на Станислав Балан пред цар Борис ІІІ за спасяването на Трайчо Костов. Подхвърлих, че според мен причината е по-дълбока, че Вапцаров също е имал своите застъпници, но работата не е станала. Прочети „Корона от тръни”, посъветва ме точно, и ще видиш, там всичко е разказано подробно. Не съм я чел, викам му, но аз имам по-голяма захапка, за мен това не е обяснение. Някак си не й излиза сметката на Цола Драгойчева с всичките й там парашутисти и подводничари в „Щурмът”.
Поне фактите ме водят до такова заключение.
Тончо Жечев бързаше, но ми подхвърли почти на вратата, че е възможно фактите да водят до такъв извод и пак да не е верен.
Този разговор ме накара да премисля отново всичко.
И както и друг път е ставало – случаят ми помогна.
В събота си купих „Аз бях агент на Сталин” от Валтер Кривицки. Зачетох. Причината за „провалите” наистина е по-дълбока, фактите са само сламки на фона на историята, те подкрепят тезата, но обяснението й е само в историята – неучителката на народите.
Случаят с нашите хора е типичен. По същия коминтерновски тертип са ликвидирани ЦК-тата и на германската, и на полската комунистическа партия. Онзи, с когото след привикване в Москва не са успявали да се справят, е бил довършван в собствената му родина. „Макар никога и в никоя страна комунистическият интернационал – пише Кривицки – да не постигнал своята главна цел – създаването на комунистическа диктатура, – той стана една от най-важните световни институции, особено след като усвои стратегията на Народния фронт. За никого не е тайна, че във всяка страна има комунистическа – легална или нелегална – партия и генералният щаб се намира в Москва. Нищо не се знае обаче за реалната организация и нейните тесни отношения с Гепеу и съветското военно контраразузнаване“.
Във всяка компартия са въведени съветски агенти, които развиват вътрешен шпионаж, пресечени са всички опити за създаване на опозиция вътре в компартиите. Същевременно всяка от тях има своите „консули” в Москва. Нашите си ги знаем, но Върховният – и на нашите, и на чуждите – е Георги Димитров. Ето как характеризира коминтерновските консули Кривицки: „Картонени герои на „пролетарската революция”, те се отдаваха на доноси, взаимни обвинения, всеки комунист чужденец обвиняваше другия в липса на преданост към Сталин… Те станаха агенти на Гепеу и предаваха масово сънародниците си.” Всичко това – и в СССР, и във васалните му компартии е перфидно средство за „геноцид” не само за партиите, но и за отделните народи. Когато употребените – в септемврийски въстания, интернационални бригади и пр. диверсии и саботажи – са им ставали ненужни, пък и доста са знаели, – те са били изпращани с „нови, спешни задачи” в родините си и предавани в сигурните ръце на „враговете”, срещу които е трябвало да се борят. Така дясната „не знае” какво прави лявата и московската гилотина е отдъхвала, защото едва е смогвала, чрез гилотините на съответните национални органи за сигурност. „Враговете” са ставали „приятели” и договорът от 23 август 1939 г. между Германия и СССР е най-красноречивото доказателство за това, обобщено само в едно изречение от същия Валтер Кривицки: „онези, които служат на Сталин, служат на Хитлер”.
Дето е казал Големанов: „По-нагоре небе…”
Но какво да се прави, неведнъж е бивало така: обвеяното със слава след време се оказва покрито с позор.

Материалът Кой уби Вапцаров? е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Къде са костите? В мазето ли ги криете?

$
0
0

От множество скандални публикации, свързани с тленните останки на поета Никола Вапцаров, се разбира че те са ексхумирани, но никъде не се споменава къде се намират в момента. Има ли почитателите на творчеството на великия български поет къде да положат цветя?
Накратко: преди години роднина на поета по сестринска линия е погребана в гроба, в който лежат и костите на поета Вапцаров. Други роднини навлизат в конспиративни теории и започват да твърдят, че когато е бил разкопан гробът, гробарите не са открили кости от покойника. И това било само защото най-вероятно македонисти са откраднали костите на поета и са ги отнесли в Македония. С тези безумни твърдения Мая Вапцарова, брат и Никола Вапцаров и племенникът и също Никола Вапцаров настояват още тогава за незабавна ексхумация, за да се видело там ли са костите на поета, без да ги интересува, че това ще оскверни тленните останки на току-що погребаната им роднина. Това разбира се по закон е невъзможно и такава ексхумация тогава не е направена. Години по-късо обаче те я извършват и се установява, че костите на българския поет са там и са извадени. Получават предложение за тяхното препогребване в алея, на която има паметници на други, значими за българската история личности. Вапцарови обаче отказват и за широката общественост липсва каквато и да е информация за това къде се намират в момента костите на българския поет.
През цялото си биологично съществуване, поколения наред, Вапцарови експлоатират и употребяват поета, превръщайки го в основен източник на дивиденти. В исторически план те веднъж взимат пари при превръщането на къщата в Банско в музей с указ на ЦК на БКП, а години по-късно – след промените в най-голямата инфлация връщат тези пари, които тогава са стотинки, с идеята да си върнат имота. Общината в Банско обаче се противопоставя на това и се водят съдебни дела и до днес.
След промените се появяват изследователи на поета Вапцаров, които развенчават култа около личността му, именно чрез който Вапцарови цял живот са се облагодетелствали, включително и до днес. Беше представено от изследователя и автор на книгата „Третият разстрел“ Марин Георгиев по националната телевизия решението на ЦК на БКП, подписано от Тодор Живков за отпускането на 2 млн. лв. за следните дейности:
– предложение за номинация на международна награда за мир на поета, която да дойде отвън, – отделянето на бронз от държавния резерв за значки и паметници,
– откупване от наследниците на поета на къщата в Банско и превръщането и в музей,
– превеждане на поезията на Вапцаров на повече от 20 езика,
– писане на статии в чуждия печат за поета,
– преименуване на улици и училища, както и мн. др. дейности, чиято единствена цел е създаването на поредния герой на комунизма, загинал в борбата си за постигане на един „по-добър свят“.
И въпреки, че от години се знае за тези документи, никъде в музея на Вапцаров в Банско няма и помен от тази историческа действителност. Нещо повече – когато и където да се появят български изследователи и историци, излагащи своите научни изследвания, тези и твърдения, въз основа на анализ на архиви – документи и ръкописи, Вапцарови се появяват, развявайки знамето на биологичната си свързаност… Напише ли някой книги – пишат и те, създаде ли някой филм – създават и те, в подкрепа на култа, граден с години и преподаван на поколения българи по времето на комунистическия режим. Тези хора, дори правят бизнес и подписват сделки на датите на рождение и разстрел на поета. Тези хора са обсебени напълно от мисълта за предопределеност, величие и значимост. Тези хора достигнаха и до там, че изровиха костите на Вапцаров и днес никой не знае къде се намират те.
Днес дори небезизвестният Никола Николов Вапцаров – внук на брата на поета Вапцаров създаде поредния инициативен комитет от името на гражданите в издигането на кметска кандидатура, канейки се да управлява София.

Материалът Къде са костите? В мазето ли ги криете? е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

30 години след промените ще ни управляват и техните внуци…

$
0
0

Три десетилетия след 10 ноември 1989 г. българското общество все още е дълбоко разделено в оценката си за комунистическия режим. И като че ли няма нищо по-нормално за България синът на дипломат и внук на член на ЦК на БКП да оглави предизборен щаб от името на инициативен комитет, от името на протестиращи граждани, борещи се против статуквото и олигарсите.
30 години след демократичните промени в страната, все още не сме в състояние да дадем обективна оценка на управлението на България след 1944 г. По начин по който всички страни от социалистическия лагер го направиха, за да освободят поколенията, идващи след тях от бремето на исторически зависимости и предпоставки за поддържане на митове, деформиращи и изопачаващи събития и факти. Проблемът е, че дори и днес десетки хиляди агенти на службите за сигурност заемат важни административни и обществени позиции, а децата и внуците на т.нар. Червена буржоазия са част от политическия елит.
Днес, младият Никола Николов Вапцаров, възпитаван във висшите ценности на социализма от дядо (пряк участник в народния съд и член на ЦК на БКП) и баща (дипломат на комунистическия режим, участвал в разработките на лица от емигрантските общности) оглавява поредния инициативен комитет от името на гражданите, издигайки за кандидат кмет „другарката“ Мая Манолова.
Как допуснахме през последните години всяко едно гражданско недоволство или протест да бъде овладяван в подкрепа на нечия политическа кариера?
Но нека направим един бърз преход около председателя на предизборния щаб на Манолова – Никола Николов Вапцаров.
Едва завършил право, вече е съветник на министър Вигенин в правителството на Станишев.
Амбициите му не спират дотук, пробутан е в листите за евродепутат, за щастие – неуспешно.
По-късно участва и в други избори като независим кандидат, преминава и в партията на Георги Кадиев „Нормална държава“ като част от Управителния съвет.
Бързо разбира, че участието му в протести ще го вкара по-успешно в политиката и оглавява протести в кв. Младост в подкрепа на Десислава Иванчева.
След нейната победа той става за кратко време неин заместник кмет и за него формулата е ясна, а целите – по-високи, въпреки че 6 месеца не ходи на работа.
Започва протести в друг квартал на София от името на софиянци и в името на политическата си кариера.
Гледа да е постоянно в обективите на търсещите скандал медии.
Среща се дори с премиера Борисов в договорки за прекратяване на протестни действия. Фокусът е ясен – чрез Мая Манолова да стане заместник кмет на София…

Материалът 30 години след промените ще ни управляват и техните внуци… е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

От протести към управление

$
0
0

Протестиращият от години в различни софийски квартали Вапцаров се кани да е част от управлението на София

Наскоро инициативен комитет, начело с Никола Николов Вапцаров издигна кандидатурата на Мая Манолова за кмет на гр. София.
Толкова ли не се намери Манолова да я издигне някой, срещу когото не са изписани тонове публикации със скандално съдържание.
Младият Вапцаров от години се занимава с организирането на протести, уж от името на гражданите на София.
Дузината фирми, в които има участие са нерядко свързвани със скандали, някои от които с обществени поръчки, чийто кандидат за изпълнение е единствено неговата фирма. Нещо, срещу което се обявява самата Манолова. Нека и припомним: по време на правителството на Орешарски, БНБ обявява обществена поръчка за бронирани автомобили. На тази обществена поръчка, както може да се очаква има само една фирма, която да отговори на изискванията на банката и това е фирмата ЕКО-ЛОЗЕНЕЦ ЕООД – поредната фирма на клана Вапцарови.
Най-голямата гордост на семейството е четиризвездният хотел Шато Вапцаров в Банско, отразяващ напълно както способността на Вапцарови да ръководят и управляват нещо, така и техните съмнителни естетически и вкусови възприятия. Четиризвездният хотел изглежда толкова отчайващо не само като визуален силует и архитектура, но от всеки негов кв. метър се излъчва зов за помощ. Разрухата и зле поддържаната фасада, некачествените материали, както и мръсотията, която го заобикаля могат да предизвикат единствено чувство на съжаление за хората, които по един или друг начин са били подведени да загубят част от дните си за почивка в пребиваването на такова място. Кой и как е дал 4 звезди на този хотел може само да се гадае. Лошото стопанисване обаче не пречи хотелът да бъде представян като уникално място за почивка от известни тур оператори:
„Елегантният 4-звезден хотел Шато Вапцаров се намира в подножието на Пирин и на 700 метра от кабинковия лифт в Банско – най-големият ски-център в България.
Хотелът разполага също със СПА център и плувен басейн…“
Лошото стопанисване не пречи и на мераците на собствениците на хотела за управление дори на музея на Вапцаров в Банско, за който се водят дългогодишни съдебни дела, включително с претенция за обезщетения в милиони и с обвинения към държавата, че не стопанисва добре музея, което е абсурдно. Музеят, за разлика от хотела е с целогодишни посещения и е в добро състояние. Доскоро към Шато Вапцаров имаше и магазин от франчайз СБА, който натрупал толкова дългове и неплатени данъци, че от него днес не е останала и следа.
Това не пречи обаче в протести младият Вапцаров да определя една или друга сграда в София като грозна, незаконна, не на място и която разбира се трябва да бъде незабавно съборена.
Как и защо Мая Манолова реши, че именно Вапцаров е човекът, който ще я доближи до успеха, ще остане завинаги загадка. Може би ги свързва това, че и двамата са били отлъчени от БСП и в момента са носени от високомерен реваншизъм към някои от своите бивши съпартийци. Не бива да забравяме, че Манолова бе с най-висока подкрепа от членовете на БСП за президентските избори, но вместо нея Корнелия Нинова постави печелившата кандидатура на български генерал, издигнат от инициативен комитет.
От друга страна пък Вапцаров, след като едва завършил право е забележете – съветник на министър на външните работи в правителството на Сергей Станишев. След опит да му бъде пробутана кандидатурата за евродепутат, здравомислещи сили в партията го изхвърлят далеч от столетницата и той започва славната си кариера на протестер в партията Нормална държава на Георги Кадиев.
Очевидно е, че търпението на софиянци ще бъде измерено в предстоящите избори.
И ако Манолова не достигне до балотаж, то ще е заради обкръжението си от лица като Никола Николов Вапцаров – внук на брата на поета Борис Вапцаров – член на ЦК на БКП, завещал на наследниците си огромно жилище подарък от партията-майка в кв. Лозенец.
Твърдението, че тази кандидатура ще привлече десен електорат е толкова абсурдна, колкото определянето на подкрепата от страна на партията на Меглена Кунева „Движение България на гражданите“ може да се счита в момента за сериозна дясна подкрепа.
Да не забравяме, че така или иначе семейството на Меглена Кунева е свързано с друг комунистически клан от висшите етажи на ЦК на БКП – Пръмови.
Истината е, че всички вляво преглътнаха своите различия и его, обединиха се около кандидатурата на Манолова, дори с претенцията че зад нея стоят и десни. Подобна наглост няма да остане безнаказана в София, още повече че десните сили имат разпознаваем кандидат, за който си заслужава да се гласува. Ако човек търси алтернатива – досегашното управление на столицата.
Едва ли може да се забрави и поведението на Манолова по време на управлението на правителството на Орешарски, която тогава с различен образ защитаваше подложеното на обсада от улични протести правителство. Очевидно е, че това е един опитен политик, който добре използва позицията на омбудсман, за да подготви следващата си крачка в политиката, а именно кандидатурата и за кмет на София.

Материалът От протести към управление е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.


Марин Георгиев: Кой води хорото

$
0
0

Из публикация в 24 часа – 17.10.2019

30 години след демократичните промени в България

Романът разследване “Третият разстрел” е създаден от Марин Георгиев от началото на септември до края на декември 1992 г., излиза в книга през май 1993-а.

В основата му е използвано разсекретеното с началото на демократичните промени досие на поета Никола Вапцаров. Книгата е изградена въз основа на документи, факти и личности от 30-те и 40-те години на миналия век и разкрива житейската драма на един чувствителен и талантлив човек извън контекста на митологемите на комунистическата пропагандна машина.

На 17 април 1952 г. ЦК на БКП издава указ, с който се начертава стратегия и бюджет с колосална сума – 2 млн. лв., с цел създаването на героичен образ на поета Вапцаров, отдал живота си в името на комунистическия идеал.

В бюджета са включени средства за: издигането на бюстове и паметници из цялата страна; наименуване на училища, читалища и улици, организирането на беседи, чествания и рецитации, разказващи за живота, делото и “подвига” на поета, превеждане поезията на Вапцаров на десетки езици, публикации в чуждия печат за неговия живот и творчество, връчването посмъртно на международна награда за мир, откупуване на родната му къща в Банско и превръщането ѝ в музей и др.

По това време братът на Никола Йонков Вапцаров – Борис, овластен като член на БКП, активно участва в тези процеси и до края на живота си получава висши партийни постове, включително е бил и член на ЦК на БКП. Децата му завършват образованието си в чужбина – привилегия, достъпна само за елита, управляващ страната.

Неговият син Никола има дълга дипломатическа кариера и семейството им се ползва от всички привилегии на властта.

А днес внукът на члена на ЦК на БКП Никола Николов Вапцаров, кръстен не случайно на името на поета, все още се носи на крилата на комунистическата пропаганда от времето на тоталитаризма.

30 години по-късно след падането на режима образът на поета е застинал в бронзови статуи и представите за неговия живот у поколения българи се определят от наложените комунистически стереотипи. Появата на книгата “Третият разстрел” идва във време, в което хората не са способни да понесат истината. Срещу автора Марин Георгиев се изправя многолюдна безлика съпротивителна сила като ехо от изминалите десетилетия.

“Простреляха ме в полет”, както самият автор казва при представянето на сборника му с избрана поезия в Будапеща на 15 септември 2015 г., а в самата книга пише: “…Това прегрупирване на суетата се извършва и сега пред очите ни и тайните гости от трапезите на тоталитаризма днес явно сърбат и от трапезата на демокрацията.”

Така или иначе, в България се оказа невъзможно да се води какъвто и да е дебат по отношение на изминалия преди 30 години исторически период.

Всички държави от социалистическия лагер с изключение на България преминаха отдавна през болезнения процес за истината около комунистическите режими. По какъв начин в България през изминалите години се преподава в учебниците този период? С какво са се променили музеите, учредени с укази на ЦК на БКП? Колко са младите хора, които са посетили лагерите на смъртта, създадени от комунистическия режим в Белене и Ловеч, така както чрез държавна политика всеки един ученик в Германия поне веднъж в цикъла на своето образование посещава някои от лагерите на смъртта на фашисткия режим? Проблемът е, че дори и днес много агенти на службите за сигурност заемат важни административни и обществени позиции, а децата и внуците на т.нар. червена буржоазия са част от политическия ни елит.

И като че ли днес няма нищо по-естествено внукът на брата на поета – Никола Николов Вапцаров, носещ неговото име, роден случайно или не на датата на разстрела на Вапцаров, да инициира граждански инициативен комитет, с който да издигне кандидатурата на “независимия” кандидат за кмет Мая Манолова.

Предлагаме ви едно интервю с автора на романа разследване “Третият разстрел” Марин Георгиев 26 години след неговото издаване:

– Защо българите се оказаха неспособни след демократичните промени категорично и трайно да осъдят комунистическия режим?

– Защото: винаги сме се люшкали между опортюнизма и сектантството, прояви на незрелост и все сме по-верни от папата (Д. Талев бе написал, че последният комунист на планетата ще умре в България). Комунизмът по съветски образец бе най-силен у нас, а днес

не знам друга

страна по света,

в която да обичат

Русия повече от

родината си

Българинът все иска да мине между капките – и вълкът да е сит, и агнето цяло. Извън социализма, от века и до века, формулата на живота е: заложник на себе си. Без саможертва няма жертва за отечеството. И най-важното: ,,революцията”, договорена между Запада и СССР, затвърди старите елити и почти не допусна нови хора.

– Твърде рано ли излезе романът разследване “Третият разстрел”, за да може прочетеното да бъде възприето от едни свободни вече в мисленето си хора?

– Излезе, че така излезе. Вярвах, че хората ще разтворят ръце, за да прегърнат истината, а те ме разпънаха чрез моите. Защото показаха фактите. За коментара им може да бъда винен, но за тях – не. 1992 г. да ги изречеш, бе равнозначно на шокова терапия за тогавашния мисловен стереотип. Поетесата Миряна Башева писа в ,,Сега”, че извършвам самоубийство, белетристката Неда Антонова – че книгата ще бъде оценена след 30 години. След повече от 22 години нападки и без право на отговор, единствен Георги Коритаров ми даде думата в своето предаване ,,Свободна зона”. Преди 4 години на маса в ресторанта на БАН поетът Никола Инджов ми каза: ,,Прав е Марин Георгиев, виновни са нашите другари” (1993-а бе писал ,,Марин Георгиев – оплювачът на Вапцаров”), и най-неочаквано заключи:

“Готов съм

да напиша

предговор към

новото издание”

С нас бе и Тодор Коруев. Знам от Таньо Клисуров, че Трифон Митев, политик и поет от Стара Загора, след като прочел книгата, казал: ,,Че какво искат нашите другари?!”. На 7 септември т.г. в Дъбрава, в бедняшкото имение на критика Георги Янев, писателят Христо Карастоянов заяви пред двайсетина писатели, че незаслужено съм обруган и че книгата е прекрасна.

Още с появата си тя бе оценена в чужбина: Хр. Огнянов от Залцбург, Петър Увалиев – Лондон, П. Семерджиев – Йерусалим, Димитър Статков – Германия, най-добрият преводач на ,,Фауст”, носител на Хердерова награда (1966 г.), публикува утвърдителна рецензия в списание Osteuropa, бр. 11, ноември 1995 г., оценена е в Унгария и Полша от българисти, имам писма от българи, живеещи в САЩ. У нас вече три десетилетия съм единственият писател, заклеймен и преследван за книгата си в условията на демокрацията. Щях да пропусна: малко след издаването ѝ Виктор Пасков, на маса с Христо Калчев в ресторанта на СБП, ме извика: ,,Написал си най-добрата документална книга в последните 60 години”.

– Като човек, който в национален ефир показа указа на ЦК на БКП, в основата на изграждането на култа към личността на Никола Вапцаров, считате ли, че е време музеите, създадени с указ на комунистическата партия, да променят начините си на представяне на историята и да добавят експонати, свързани с деформацията на историческата истина от комунистическия режим?

– И това участие стана с клизма. Като обявиха седмичната програма на БНТ и бях посочен сред участниците, един от корпуса за бързо реагиране – Борис Данков, в статия в ,,Дума” ,,БНТ в поредната гавра с Вапцаров?” (28.11. 2014 г., бр. 276) за пореден път ми приписа неща, които не съм написал, и… от четирима, както е обикновено, участниците станахме шестима. Така ми бе съкратено времето за изява.

Допълнително

натрапиха двама

проверени

опоненти:

небезизвестната

проф. Мария

Калинова и

неизвестния все

още Никола

Вапцаров-младши,

внук на брата на поета, който още на младини страда от старчески монологизъм и повтаряше ,,истините” за поета от времето на социализма.

Същият Никола Вапцаров и Мая Вапцарова издадоха в книга факсимилетата от делото 545/42, което бе и моят извор. Но ,,пропуснаха” тъкмо тази част от документите, един от които съобщих в национален ефир. Показател за това доколко държат на истината.

За мен показването на указа бе възможно най-безмълвният отговор на празнословието.

Но той (младият Вапцаров) не се засрами.

Разбира се, че музеите трябва да се променят. Но това не зависи от мен.

– Мислите ли, че децата и внуците на членове на ЦК на БКП, облагодетелствани от режима и живели в охолство в годините на икономически кризи, имат моралното право да са част от управлението на демократична България? Като например внука на Пеко Таков, кандидатирал се за кмет на софийска община, или пък внука на Борис Вапцаров, издигащ кандидатурата на “другарката” Мая Манолова чрез граждански инициативен комитет.

– Фактите са по-красноречиви от това какво мисля. Според мен Н. Вапцаров-младши неслучайно оглавява щаба на Мая Манолова: това е тест към столичани доколко е ,,жив” Никола Вапцаров-старши, доколко образът му въпреки неговите ,,клеветници” и ,,убийци” като мен (някои и досега ме наричат убиец) може да бъде употребен от другарите отново. Мнителен ли съм, ако кажа, че провиждам и братската ръка на СССР/Русия, защото поетът е техен човек? Изборите ще дадат отговор на въпроса ви, така че аз ще замълча, за да не наруша изборния закон.

Драмата ни е, че обществото иска промяна, а няма кой да я извърши!

– Не мислите ли, че е време вашата книга “Третият разстрел” да се преиздаде, за да достигне до истинските си читатели и до поколенията, които не са обременени от идеологически зависимости, образование и възпитание от една друга епоха?

– Би било добре. Но и това не зависи от мен. Подготвил съм текста за ново издание, същевременно разбрах, че 1:1 книгата се разпространява в интернет.

Все пак извърших главното: написах я.

– С какво тази книга промени живота ви?

– Тежко е да си несправедливо обвинен. Но това ме кали. Не вярвах, че съм толкова непоколебим. Но и имах опора: не бях излъгал. Тогава зад теб стои Бог!

Смятам, че и седмичникът ,,Литературен форум”, който издавах 12 години, падна жертва покрай мен. От 2005 г. пак излиза, но… с периодичността на семейния секс.

– Вие сте единственият български писател, притежаващ трите най-значими награди на Унгария за принос в културния обмен между двата народа. С какво се различава преходът в България от този в Унгария?

– Унгария е европейска страна. Такава бе и през социализма. Това обяснява много. В чуждата родина получих всичко, което ми отказва родната чужбина. 2015-а излезе сборник с избрана моя поезия, близо 200 стр.: ,,Ни Бог, ни Дявол”, досега има три отзива за нея в тамошния печат. Днес и преди, да си преведен, не е от значение, има безброй начини за това. Значимо е дали се вписваш в чуждата литература. На 21 ноември в Будапеща е премиерата на втората ми книга, избрана проза – ,,Някой винаги гледа”, с предговор от проф. Золтан Яноши, учен, поет и главен редактор на издателството на Съюза на унгарските писатели Маdjar Naplo Kiado и на списанието им Маdjar Naplo, в августовския брой на което публикуваха откъси от нея. Къде ли не опитвах у нас да отпечатам трите предишни рецензии и все удрях на камък. Дано с този предговор, а имало и следговор от преводача, не стане така.

На 14 февруари миналата година за 12-и път беше връчен ,,Почетен меч Балинт Балаши”. Регламентът включва унгарец и чужденец.

След словото ми

се наредиха на

опашка да ме

поздравяват,

основателят на фондацията ми каза, че за всичките 12 досегашни години такова слово не е произнасяно, интервюираха ме от националната и католическата телевизия, националното радио и най-големия им ежедневник Мadjar Hirlap, който ми отдели цяла страница. Това не е правено от десетилетия за български писател, сподели ми два пъти директорът на Унгарския културен институт, дипломатът Дьорд Арато, който в специално слово ме представи. Излезе чрез Марин Бодаков във в. ,,К” ( бр. 10, 22 март 2019, стр. 3), оглавяван от дисидентката Копринка Червенкова.

Връчване на “Почетен меч Балинт Балаши” на българския писател Марин Георгиев. СНИМКА: BAHGET ISKANDER

Но не цялото. Ето кой пасаж отпадна: ,,Публикувани са повече от 20 негови книги, но най-известен го направи книгата му, с която, възползвайки се от възможността след смяната на режима да има достъп до материали от архивите, срина фалшивия мит за поета комунист Никола Вапцаров (“Третият разстрел”, 1993). През 1990 година той превърна седмичника на Съюза на българските писатели във форум на смяната на режима и в продължение на 13 години го държа срещу течението така, че по време на люшкането на политиката между Запада и Изтока вестникът запази стремежа си към самостоятелност и “западния си дух”.

Марин Бодаков, лансиран като представител на свободното мислене, ми писа, че той го бил съкратил. Но вие вярвате ли? Според мен пое вината, но взе себе си за мезе, ако перифразирам някогашния депутат Филип Боков.

– Имаха ли писателите в България вина за това, че не поеха инициатива за казване на истината за цялата политическо-идеологическа пропаганда на комунизма? Продължиха ли голяма част от българските писатели да са част от пропагандната машина на комунистическия режим, с което се оказаха единствено способни да се справят, независимо от краха и историческата действителност?

– Освен в горните случаи, а колко още ще премълча, отговорът е и в този скорошен факт: декларацията на Съюза на българските писатели, инициирана и подписана от сегашния председател Боян Ангелов и още 10-15 негови членове, по повод книгата на Светослав Нахум ,,Бягство от Крим”. Всички пропагандни клишета на уж отречения социализъм са си живи и здрави и работят с пълна пара. По-голямата част от писателите ни още живеят в политическите пространства на Варшавския договор. И как да не се възпроизвеждат ивангранитовците, боянангеловците, минчоминчевците, петърандасаровците и пр., и пр…

– Посочете поне едно нещо в живота си, което ви е изненадало.

– Че от съществуването си до днес в. ,,24 часа” ще пусне интервю с мен.

Колаж – фрагмент от указа на ЦК на БКП/17.04.1952 г., подпис на Тодор Живков, част от този документ и наградата за мир, връчена на поета Вапцаров посмъртно вследствие на решение на БКП.

В последния момент М. Георгиев изпрати копие от мейл:

Скъпи Марине,

С радост искам да те осведомя, че ръководството на фондация “Йожеф Уташи” присъжда на теб наградата “Йожеф Уташи” за 2019 г.

Събитието ще се проведе в рамките на ноемврийската вечер на списание “Хител”.

Със сърдечни поздрави:

Ержебет Хорват, председател

Материалът Марин Георгиев: Кой води хорото е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Когато гръм удари, как ехото не заглъхва

$
0
0

Из публикация в 24 часа – 28.02.2020

В края на миналата година “24 часа” публикува интервю с писателя Марин Георгиев, което предизвика голям читателски и медиен интерес.

Марин Георгиев е поет, прозаик, преводач и издател. Автор е на над 20 книги. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария, Македония, а отделни публикации има на руски, английски, унгарски, финландски, словашки, гръцки, румънски, албански и др. Носител е на четири значими международни награди на Унгария: “Про Култура Хунгарика” (2001), Ордена на президента на Унгария (2016), “Почетен меч Балинт Балаши” (2018), “Йожеф Уташи” (2019). 2015 г. в издателства “Напкут”, Будапеща, излиза том с негова избрана поезия – “Ни Бог, ни Дявол”, а през 2019-а в издателството на съюза на унгарските писатели “Мадяр Напло”, Будапеща – том с избрана негова проза “Някой винаги гледа”. И на двете книги унгарската литературна критика дава висока оценка. Принос в българската документалистиката е романът му разследване “Третият разстрел”, издаден през 1993 г. В основата му е използвано разсекретеното досие на Никола Вапцаров. Книгата е изградена въз основа на документи, факти и личности от 30-те и 40-те години на миналия век и разкрива житейската драма на един чувствителен и талантлив човек извън контекста на митологемите на комунистическата пропаганда. Днес повече от 27 години не стихва съпротивата срещу изнесените факти от автора. В очакване на втората част от романа “Третият разстрел” ще направим серия от публикации на Марин Георгиев, разкриващи събития от написването на книгата до днес. Дали направих нещо за България? Симеон Радев Нашата култура цени митовете повече от фактите. Харалан Александров, “24 часа”, 25.11.2014 г. I. ЗАЩО 1. От 1990 до 1993 написах и издадох ,,Крах на митологията”, ,,Записки на слугата” и ,,Третият разстрел”. Откъси от тях публикувах в “Демокрация” и ,,Литературен фронт/Литературен форум”. Тончо Жечев, който ме четеше, ме предупреди: Много фронтове си отваряш… Отговорих му: Знам, но няма как… А нямаше как, защото не знаех ще има ли втори шанс Свободата, за да изкажа всичко, което съм премълчавал десетилетия. Тончо за ,,Третият разстрел”: Ако я беше писал в друго време, щеше да я напишеш по друг начин. Желю Желев, при разговор в президентството, където често ме канеше: Политизирана е. А много преди тях, когато споделих с Ивайло Петров някои от вижданията си, преди да започна писането, Ивайло рече: Ти ще станеш много известен. За това въобще не бях и помислял: бях смазан от разликата между официалната версия и фактите, които научих. 2. Два въпроса съм си задавал: 1. Ако дело 585/42 бе попаднало на друг, как би постъпил? 2. А ако бе ,,техен човек”? За мен са основателни. Представете си, че първият читател бе К.К. – Зографова? Или Й. Каменов? Ами ако пък бе И. Гранитски… Щеше ли тук да има/няма днес 585/42? И един страничен: Какво би било мястото на Вапцаров и поезията му в историята и литературата ни, ако не беше 9.09.1944? 3. До 1952 г., 10 години след разстрела и 8 години след 9.09.1944 г., стиховете на Вапцаров имат общо 5 (пет) издания. Като извадим стихотворенията му за деца – излиза, че са ТРИ. (Че какъв поет за деца е той?!) 1946, Избрани стихотворения, Никола Йонков Вапцаров; предг., ред. Христо Радевски . БРП [к]; 1947, Влак, поема за деца, Никола Йонков Вапцаров; рис. Илия Петров. БРП [к]; 1948, Избрани стихотворения, Никола Йонков Вапцаров; предг., ред. Христо Радевски. БРП [к]; 1949, Пролет: стихове за юноши, Никола Йонков Вапцаров; подб. Васил Акьов; рис. Симеон Халачев. Детиздат; 1950, Избрани стихотворения, Никола Йонков Вапцаров; под ред. на Борис Делчев, Николай Шмиргела; ил. Стоян Сотиров. БКП. ТРИ за десет години!? Защо? И защо не е така от 1952 до днес? 4. И моите, и неговите вежди са сключени. Когато кандидатствах във Великотърновския университет – 1967 г., на устния ми се паднаха Пенчо Славейков и Вапцаров. Има ли по-лош късмет от П. П. Славейков? А Вапцаров? О, знаех го наизуст, не твърдя целия, но дори и в механотехникума задължително трябваше да запаметим ,,Писмо” (“Ти помниш ли морето и машините…”), ,,Песен за човека”, ,,Писмо” от испанския цикъл, ,,История”, двете предсмъртни бяха лесни – само от по два куплета. Разбира се, че почнах с това, което най-добре знаех. Вапцаров. Бях си направо картечница, която разстрелваше изпитващия ме Русин Русинов: засипвах го с цитати. С Вапцаров разстрелвах онзи, който ме разстрелваше с въпроси, за да постигна мечтата си – студент!!!. За Пенчо почти не се наложи и да говоря. Смотолевих няколко изречения, симулиращи компетентност, казах някой и друг стих и изпитващият ме прекъсна: Влязъл си, Марине! 5. От 1981 до 1986 бях на квартира. В една стая посрещнахме и отгледахме с жена ми две деца. През това време строях, ЖСК – частно, в условията на социализма – апартамента си на бул. ,,Патриарх Евтимий”, мястото, на което семейството на жена ми бе настанено от “Софжилфонд”. На 6 май 1986 се нанесохме. На съседния номер – 27, е кооперацията, на чийто V етаж са квартирували Христо Радевски, Борис Ангелушев, Александър Жендов. Един от честите им гости бил Вапцаров. Прозорците на апартамента ми, а най-паче – на стаята, в която спя и пиша, гледат тъкмо към входа на №27 и преди всичко – към ъгъла ѝ, на който е паметната плоча с посочените имена. Ако духът на поета от време на време посещава това място, няма как да не ме вижда. Няма как да не съм под неговия надзор. Така че: Вапцаров е мой човек! В общуването си ние нямаме нужда от посредници… 6. Ние сплетохме здраво ръце… Но само ние си знаем дали в двубой, или в съгласие… А страничните съдии го възприемат инак: ,,с тебе се счепкахме здраво”. 7. И затова – все съм в недоумение защо Мая Вапцарова, уши в уши, заяви в предаването на Георги Коритаров, в което участвах, че моята книга е против Вапцаров. Още на 5 октомври 1992 г. съм написал: ,,Аз не се ,,боря” с Вапцаров, а с мита Вапцаров” – стр. 186 (“Третият разстрел”).

А защо пък да няма против?

Защо трябва всички да са: За!?

8.

П. Мирин (псевдоним на Петър Семерджиев) си позволява критически бележки: ,,Ник. Йонков има изразителен език и жив, динамичен стих. Това, което можем да желаем от него, е да внесе по-голяма образност в своите работи. Тогава ще бъде и повече убедителен. Не трябва да забравяме, че стойността в изкуството е в неговата непосредствена художествена сила. По-убедителен ще бъде поетът, когато не изказва направо своите мисли и разбирания, а умее да ги въплъти в свеж художествен образ. По тоя път именно е тръгнал Ник. Йонков, но ще трябва да работи за по-големи постижения“. (В. ,,Правда”. Сливен. ХХІІІ. № 941, бр. 28.ІІ, 1940 г.).

Я се опитайте да кажете нещо подобно сега – дори в 2020!?

Веднага ще скочат – ,,като ранена в сърцето пантера”!

9.

Не само луд – и фалшификатор умора няма! Във филма на К. Бонев с гробовен глас Цветана Манева чете:

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен –

и победеният си ти.

И – стоп. Удря спирачки. Демек Вапцаров е предчувствал, че ще бъде жертвата, че той ще е победеният. Да му съчувстваме. Да го съжалим. До същото място прекъсна рецитацията си и Мая Вапцарова в предаването на 6.12.2019 г. по БНТ.

Да, ама не, бай Петко: друго е продължението:

Не вярваш ли? Не те е страх?! –

но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

Значи не става дума за Вапцаров, а за Живота. И май не Живота е озлобен, озъбено свирепо куче и се зъби на Вапцаров, а той – на него.

И как единият да не надделее….

Животът може би е песен, ако ти си се справил с него, а не той – с тебе…

Голяма тема!

,,Но млъкни, сърце…“ (Хр. Ботев)

Засега няма да я продължа.

10.

Николай МИЛЧЕВ, утвърден поет:

,,Изгледах предаването с теб. Радвам се за успехите ти в Унгария и се надявам новите книги, които пишеш, да станат факт. Заинтригува ме много това, че пишеш нова книга за Вапцаров и за неговата поезия. Мисля, че е крайно време някой спокойно, трезво и обективно да се вгледа в художествената ѝ стойност. Според мен като поет Вапцаров е много надценен, като за добри се приемат и някои негови откровено дидактични и пропагандни стихове. Струва ми се, че последните поне 50 – 60 години той е надценяван, а Смирненски – подценяван. За мен големият поет в случая е Смирненски, но за него не се говори нищо.” ( 20.01.2020 г., 10,33 ч.)

Знам, че и други мислят така, казвали са ми го. Но се страхуват да го изрекат или напишат. Ето тяхното положение: на един търговски форум водещият, започнал експозето на английски, по едно време се сети да запита: ,,Има ли някои, които не знаят езика? Пръв вдигнах ръка: Аз! Последва мълчание. Добавих: И други има, ама не си признават.

11.

А Мая? Оказа се – не е чела доволно чичо си, защото наскоро пак ,,откри” три неизвестни стихотворения, едно от които се оказа преизвестното ,,Хроника”, а другите две пък били зацапани от мастилото, с което са написани.

К.К.-Зографова, близо две десетилетия почти несменяем директор на музея “Вапцаров” в София, като изтъкнат специалист по темата застана рамо до рамо на 6.12.2019 г. в сутрешния блок на БНТ до Откривателката, за да потвърди, че наистина е така.

Все пак трябва да имаш извънредни, мноооого специални качества, за да откриеш откритото!!!

А един колега, чието име не ще спомена, за да не почне Гранитски да му търси сметка защо го е казал и да го притиска да се отрече от казаното: Сега големият въпрос е как да спасим Вапцаров от Мая Вапцарова и фамилия.

Над 90% от писателите са зависими от Главния издател на левите писатели – издава ги и може да ги изнуди всякак – за подписки в защита на Косово, Крим, комитет Единение; а те са си и свикнали, матрицирани са да се гънат, гърчат, да ги тъпчат…

Но мен няма как – Сам Юнак на Коня!

12.

Подобни тям четци – вапцаролози и вапцаролюби, цитират заглавието на книгата ми така: ,,Третият изстрел”.

Ето и някои от лъжите им: Че ми е поръчано! Че ми е платено (богато!). Че само на мен са дали достъп! Че отричам поета и поезията му!

(А бе що не взема да ѝ направя най-после един такъв прочит, поне да има за какво да ме обвинявате…)

Пък работата е от проста по-проста: 1992 в редакцията по-умните от мен се измушиха, а моето любопитство ме подмами да си пъхна гагата, дето не ми е работа!

А, да – и най-съкрушителният според тях аргумент срещу мен: бил съм от село Биволаре…

13.

Ние обвиняваме другите в собствените си пороци! Ако още като юноша не бях прочел и запомнил тази мисъл на Толстой, сега не само щях да се тюхкам защо лъжците ме обвиняват в лъжество, ами щях и да страдам.

Но Толстой о̀време ми подаде ръка и ме кали!

И сега съм един малък нов Калитко?!

Биволарчето Калитко!!!

14.

Ако Мая Вапцарова и внук ѝ Н.Н. Вапцаров обичаха истински Вапцаров и истината за него, щяха първи да издадат факсимилно 585/42.

Ето как започва книгата ми: “Няколко пъти чрез секретарката на министър Соколов правихме опит за уреждане на среща-разговор с него в редакцията, който да публикуваме. На третия опит той ни покани в кабинета си за предварителна уговорка. Беше сряда – 17 юни, три часът. Отидохме тримата: Марко Ганчев, Атанас Свиленов и аз. На чаша горещо кафе и изстудена кола, покрай многото теми стана дума и за дело 585/42 – Антон Иванов, Вапцаров и останалите.

Министър Соколов ни подхвърли възможността да го получим и публикуваме във вестника. “Прелистих” набързо хората от редакцията и предложих Владимир Попов – съвестен читател, редактор и писател, професионалист. Само аз си знаех колко съм зает служебно и семейно, но нещо ме накара след малко да прибавя и себе си. “Добре – каза министърът, – изпратете ми писмо с двете имена и ще го подпиша.”

Веднага след срещата, възбудени и щастливи – такава възможност не се отваря всеки ден, извикахме Владо. Бях уверен, че ще приеме предложението.

“Не – рече той, – няма да издържа…”

Чудех се как може да се откаже от такъв шанс – познанието е и храброст.

Оставах сам. Още същия ден написах молбата с едно име по-малко.

И може би така стана по-добре.

На другия ден, отивайки на работа, току пред входа на съюза срещнах Мая Вапцарова.

“Какво става?, запита ме тя. – Вярно ли е, че делото “Вапцаров” е дадено на “Литературен форум”?

Беше вярно, но бях толкова изненадан, че трябваше да мънкам – нали бяхме само четирима вчера: министърът, Марко, Свиленов и аз. Откъде е узнала Мая?

Петък, 17 юли 1992 г., стр. 5.

Подозирам, че тя е знаела по-малко и от мен за това дело и за всичко, което все пак се шушукаше тук-там за героите.

Инак би ли го оставила на ,,Литературен форум”?

Извън тази среща на трима ни никога повече не съм се срещал с министър Соколов. 

Писателят Марин Георгиев (вляво) на премиера на “Третият разстрел” в Хасково

15.

Издадоха го чааак 2012, когато старите лъжи, макар и мъчително и не за всички, все пак се свлякоха от тоталитарния паметник (въпреки това върнаха скулптурата на Шмиргела от Музея на тоталитарното изкуство на предишното му място, а Петър Стоянович, изпратил го като десен 2010, на 7 май 2014 го посрещна като ляв министър на културата. За да засвидетелства лоялност, пръв му поднесе букет – на паметника или на поета?). От БСП заявиха: ,,Връщaнeтo нa пaмeтникa cимвoлизирa връщaнeтo нa лeвитe интeлeктуaлци нa oбщecтвeнaтa cцeнa кaтo хoрa c хумaнни идeaли, нacoчeни към бъдeщeтo.”

Бъдещето настъпи. Те са си същите.

Пак повтарят старите мантри.

16.

Издадоха го, когато вече нямаше накъде; след дъжд качулка, по принудът.

Поради ,,Третият изстрел”! Маскирани под старо-нов фалш: Фондация ,,Вапцарова вяра”, чийто председател е Никола Вапцаров (прачичото, бащата внук, самият поет, или праправнука?)

Е, пак пропуснаха неудобните страници от делото!

Но…адет…

Издадоха го, та пак те да държат основния пакет акции за ,,истината” в ,,променените” времена!

17.

Никакъв Вапцаров не обича Мая, а себе си: тя и само Тя да е в центъра на вниманието и да обира пая.

На гърба на Вапцаров.

След като го използваха лидерите на предсоциалистическата и социалистическата родина, окончателно го довършиха роднините.

И ,,почитателите” му.

18.

Защо е това отношение към мен и моята книга, която всички ползват анонимно, за да удължават краката на лъжите си, да бранят предишния соцканонен ореол на поета? Защо ми се приписват грехове, които нямам?

Ами защото дръзнах да изнеса фактите, които обърнаха на 180 градуса създадения образ на Вапцаров. Ето, това не искат да ми простят. Трябвало е да си затворя очите, да се правя, че ги няма. За тях престъплението е в това: че не съм ги премълчал и излязло, че освен поет Вапцаров е и терорист, как така ще е от породата на Франсоа Вийон…

А понятията терорист, предател за него въобще не съм употребил в книгата си.

(Пък депутатинът от БСП Александър Симов, младият Хрушчов, както някъде от някого бе определен, твърди, че съм наричал Вапцаров дюстабанлия. Писах му, а в личен разговор му ѝ казах, че съм готов да ме осъди, ако срещне това определение. Досега нямам ни отговор, ни иск!)

19.

,,Както заявих в телевизионното предаване ,,Конфликти”, даването на показания не е предателство” – стр. 187.

,,За показанията днес можем да прибавим още, че те са и една твърде обемна, непозната част от писменото наследство на поета. Можем да ги имаме и като част от творчеството му, без да ги идеологизираме и политизираме, без да им лепим нравствени етикети.” – стр. 188.

По-скоро тези, които ме обвиняват, че съм го нарекъл предател, го мислят за такъв, защото инак биха поставили о̀време в музеите факсимилета от тях.

20.

От изваждането на Вапцаров от пантеона и литературата, които ми се приписват, най-малко имам аз интерес. То е все едно да работя срещу себе си: ако той е обречен на вечност, покрай него винаги ще се споменава и моето име. Дори да съм, както ме нарече Минчо Минчев – Херострат.

Но при всички случаи, без да съм имал това намерение, откривайки нов дебат за поета, повиших интереса към него, реанимирах го. Защото: не се знае дали смяната на ценностите и приоритетите нямаше да го омаловажат с безшумния ход на времето…

Така че: с Вапцаров не сме във вражда: взаимно работим за безсмъртието си!

21.

Ех, как им се иска на Мая и настървените ѝ роднини да Е, както Бе.

Разказвали са ми в Банско как е осъществявана Международната награда Вапцаров допреди 1989. АПК-то е отпускало на всяко семейство, което ще приеме по един писател – гост от чужбина: вино, ракия, месо… Едното в натура, другото в пари… Така поетите са били настанявани в ,,естествената среда”: родното място на поета. Помня разказа и за специалния случай с Олег Шестински: пил, та препил, нали е аванта, румен като розово прасенце, когато излиза на сцената, пада, но бързо трансформира пиянски гаф: коленичи, вдига ръце нагоре за благодарност и ,,О, майчице България!, той знаеше езика ни, навежда се да целуне ,,свещената земя” на сцената, родила гения на поезията…

22.

,,Съпрузите ни с ген. Нанка Серкеджиева бяха колеги в Генералния щаб. По тяхно настояване тя ми разреши да ползвам архива на МВР още през 70-те години на миналия век, когато разбра колко сериозно се занимавам с темата ,,Вапцаров”.

Условието беше да не цитирам източника и да не афиширам полученото разрешение. От архива във Велико Търново съпругът ми генерал Христо Радонов изиска да му бъдат отпечатани копия от материалите по дело 585, които се отнасят до Вапцаров. Получи цял пакет, който и сега се намира в моя архив”. (Мария Радонова, из нейно интервю във в. ,,Над 55”).

Да оставим, че още тогава за едни е могло, а за други не (един от ,,аргументите”, с които ме дискредитираха и демонизираха бе, че само на мен през 1992 е бил даден достъп, а имаше вече решение на парламента архивите на МВР да бъдат разсекретени и всеки бе със същите права като моите, просто редът бе първо да се подаде искане до министъра на вътрешните работи); чувал съм от Евтим Евтимов, когато бе главен редактор на ,,Литературен фронт”, че Антон Иванов е давал показания срещу бутилка ракия, никаква инквизиция не се е налагала за миналия през сталинската матрица; т.е. в общи линии тия неща се знаеха и мълвяха, а върхушката е знаела и истината за Вапцаров, но си е траела.

Знаела я е и Мария Радонова, но и тя си е мълчала, книгата ѝ ,,Жажда за светлина”, 2005, 12 години след моята, имаше за цел да ме изобличи, да възкреси старите митологични лъжи. И във времето, когато има свобода на словото, тя продължи да мисли робски, и да пише както в годините на цензурата.

(Интересно защо се правеха, и продължават да се правят, на изненадани, на шокирани, на възмутени…)

23.

Светлозар Игов е автор на много конспиративни теории и сценарии, коиzто в началото ми се струват параноични, а после повечето от тях се оказват верни. Основният герой в тях е всемогъщото ДС.

Неколкократно Игов ми е внушавал, че след 1992 г. съм оставен да издавам вестника, за да не да пиша…

(Че толкова ли са страшни моите писания?!)

Като вестникар давах право на несъгласните, на ония, на които преди се пречеше, на репресираните, на противниците си, дори публикувах и написаното срещу мен. Вярвах, че ще останат зад гърба ни тарикатлъците и мурафетите на миналото, ще отмре цензурата, ще настъпи – най-после! – свобода на словото. За мен това бе кауза!

И… ме блокираха, отстраниха ме от вестникарския терен.

Пак хванах перото, с думи правех същото, което правех с действие.

И пак се започна…

Дали не трябва да ме върнат да си издавам вестника…

24.

Дааа… Въобще не си давах сметка с кого си имам работа. Все едно: демократи или тоталитаристи, комунисти или антикомунисти, еднакво не могат без митове.

Може би един ден тиквите и в нашата градина ще узреят по естествен начин…

Очаквайте продължение

Материалът Когато гръм удари, как ехото не заглъхва е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Когато гръм удари, как ехото не заглъхва II

$
0
0

Из публикация в 24 часа – 29.02.2020

В края на миналата година “24 часа” публикува интервю с писателя Марин Георгиев, което предизвика голям читателски и медиен интерес.

Марин Георгиев е поет, прозаик, преводач и издател. Автор е на над 20 книги. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария, Македония, а отделни публикации има на руски, английски, унгарски, финландски, словашки, гръцки, румънски, албански и др. Носител е на четири значими международни награди на Унгария: “Про Култура Хунгарика” (2001), Ордена на президента на Унгария (2016), “Почетен меч Балинт Балаши” (2018), “Йожеф Уташи” (2019). 2015 г. в издателства “Напкут”, Будапеща, излиза том с негова избрана поезия – “Ни Бог, ни Дявол”, а през 2019-а в издателството на съюза на унгарските писатели “Мадяр Напло”, Будапеща – том с избрана негова проза “Някой винаги гледа”. И на двете книги унгарската литературна критика дава висока оценка.

Принос в българската документалистиката е романът му разследване “Третият разстрел”, издаден през 1993 г. В основата му е използвано разсекретеното досие на Никола Вапцаров.

Книгата е изградена въз основа на документи, факти и личности от 30-те и 40-те години на миналия век и разкрива житейската драма на един чувствителен и талантлив човек извън контекста на митологемите на комунистическата пропаганда.

Днес повече от 27 години не стихва съпротивата срещу изнесените факти от автора.

В очакване на втората част от романа “Третият разстрел” ще направим серия от публикации на Марин Георгиев, разкриващи събития от написването на книгата до днес.

В предишния брой публикувахме първата част от поредицата.

II. РОДНА,

БЛАГОРОДНА ХРОНИКА

(Или защо пенсията ми е 250 лева)

По-големшките ни писатели, обявени приживе за класици, любят фикшъна, налитат на романи (,,Корупция”, ,,Убий българина”, ,,Разруха”, ,,Време разделно”, ,,Панахида за мъртвото време”) и пр. още по-страшни заглавия; а аз като страхливец и по-малечък им събрат, а и по-прост, държа на факшъна: колеги, водете си дневници. Свидетелствайте 1:1. Действителността е по-изобретателна от съчинителя.

1992. 7.11. С безпогрешния нюх на многоопитна хрътка Маргарита Михнева надуши от коя трънка ще изскочи заекът. Дойде в ,,Литературен форум” на ,,Ангел Кънчев” 5 и ме интервюира за предаването си ,,Конфликти” – другото най-гледано след ,,Всяка неделя”. Дотогава никой не ми бе обръщал такова телевизионно внимание, нямах никакъв опит и разполагах само с искреността си.

Много усилия хвърлих, докато я озаптя да не се прави на по-умна, със зъби и нокти бранех фрагмента на Далчев, който тя искаше да си присвои за финал: Да убиеш идеала, има само един начин – оставете го да се осъществи.

Е, осъществи се!

Каква тъжна равносметка на Вапцаровата ,,Вяра”!

И колко жалко за поета! – плати с живота си.

(А българският народ я плащаше 45 години. И още продължава.)

Видяхме се с Георги Трифонов, оформял списанието на Левчев ,,Орфей”, Левчев му разказал, че му дошла почитателка, плачела… Вярно ли е това за Вапцаров? Била в шок… Какви ги вършиш, тънко се усмихва Георги… Подари ми шарж, който сега се публикува за първи път…

1993. ,,Когато Марин Георгиев дойде в Сандански да представи книгата си, вече му бяха създали образа на неприятеля, лъжеца, циника, който се гаври с Вапцаровото поетично и жизнено дело. На срещата бяха повече представители на десните сили, на СДС, роялисти, земеделци и бяха неподготвени да чуят новите факти. Културен шок. Отидох да го поздравя за смелостта му да поеме риска да каже забранените истини. Намирам го за твърд характер, който преживя своите неудобства да бъде оплюван и омаскаряван… Даже поетът Стефан Цанев каза – цитирам по смисъл: ,,Тръгнали сме да пазим Вапцаров от един Марин Георгиев”.

Шаржът на Георги Трифонов се публикува за първи път.

Моят преподавател в Търновския университет Стефан Коларов, роден в Лом, а баща му родом от Скопие, беше познавач на Вапцаров, ровеше се непрекъснато в документи, носеше на лекции една от оригиналните тетрадки на Вапцаров, собственост на Младен Исаев, написа осемдесетте години книга за него… Язък – истината я знаеше, но не я каза. И, разбира се, нямаше как да я каже. Но сега тази книга изглежда обикновена, казионна и идеологическа, макар и писана с внимание и може би с вътрешна потребност… И веднъж в една кръчма извън Търново му казвам, че има нещо неизяснено около делото “Вапцаров”, че не само се шушука, но и се знае, че има предателства… Това нещо аз го знаех от Стефан Богданов – брата на Петър Богданов, когото посрещах в Сандански. Коларов се учуди, че познавам този човек, който имаше не само роднински позиции, но и позиции в службите за сигурност.

Оттогава са ми съмненията за Вапцаров…

Нищо не внушавам, информирам. И когато се появи Марин Георгиев, това беше облекчение, катарзис. А тия, десните, които бяха на срещата с него, ме питат как не го е срам тоя да говори глупости, бе? А и ти говориш с него – лъжеца! (Димитър Тошев, из писмо до Владимир Перев, Скопие, 20.12.2019 14,27).

1994. ,,В своя “Опит за физически портрет”, включен в книгата “Третият разстрел”, Марин Георгиев старателно, ама много старателно “възстановява” чертите на един кривокрак, ходещ като патка, рахитичен, оплешивял и безволев Вапцаров. Йезуитска страст излъчва това старание! Ами ако някой се постарае малко повече от него и каже, възстановявайки един невъзстановим портрет: Марин Георгиев има заешка уста (в психиатрията зад този анатомичен “факт” стои диагноза)?” (Николай Василев, “Психология на литературното убийство”, в. “Български писател”, стр. 16, бр. 27, 15 – 21.ХI . 1994).

Може и да е случайно, но малко преди да си отиде правителството на надпартийните експерти начело с Любен Беров, в началото на септември, уволниха жена ми – близо 20 години преподавател по немски език в школата за подготовка на външнотърговски кадри към Министерството на външната търговия. Макар и през сън, чувах: цяла нощ, колкото и да бе тихичко, жена ми плачеше. Тихичко, да не забележа, да не ме смути, да не се почувствам виновен…

1995. Георги КОНСТАНТИНОВ: Тези, които изляха кофи помия върху Вапцаров, сега изгонват Яворов от дома му. Аз, като министър на културата, напускам в знак на протест. (В. “Български писател”, бр. 41, 1995. Из стенограмата от пресконференцията в къщата, в която е музеят на Яворов, дадена от мен и Г. Прохаски по повод настаняването на редакцията на ,,Литературен форум” в нея).

Николай ХАЙТОВ: На Маринчо Георгиев бе възложено посичането на Вапцаров”. (в. “Земя”, 27.09.1995, препечатано във в. “Български писател” 10.10.1995)

1996. Георги БЕЛЕВ, български поет, живее в САЩ: Разбиването на тоталитарните структури за контрол на писателя, струва ми се, е почти завършено. По-дълго и болезнено ще се извършва обаче преоценката на литературните факти и стойности от миналото. Например реакцията срещу книгата на Марин Георгиев “Третият разстрел” е много показателна. Признавам, че и мене ме смущават някои аспекти на тая книга. М. Георгиев ми прилича на хирург от военнополева болница, който, без упойка и фини инструменти оперира – много кърви, много боли, но туморът на комунистическата идеологическа канонизация на Вапцаров е изваден. Сега поезията и поетът ще живеят в литературата ни като обект на непрекъснато естетическо преосмисляне в бъдеще. (В. “Литературен форум” бр. 15, 10 – 18.04., стр. 4. Из интервюто “Куражът да почнеш отново”) 

Факсимиле публикацията от 2005-а във в. „Монитор“

2005. 2002 г. ме блокираха отвсякъде. Вестникът спря! Опитах се да си сменя хала и да изляза от изолацията, в която съм: кандидатствах за директор на БКЦ в Будапеща (имам дневник за цялата одисея, писан на ръка, но още не съм го преписал) и днес, един ден преди срещата разговор с комисията – т.е. утре, ето какво излезе във в. ,,Монитор”, няма автор, а под рубриката ,,В ъгъла” – снимка на Иван Костов, под снимката: ,,Протеже на Костов се стяга за аташе”: ,,Научихме, че за културен аташе на България в Будапеща се стяга Марин Георгиев. По времето на социализма бил поет, казват добър. Но според Далчев характерът е по-рядко явление от таланта. И по-ценно, ще добавим. Георгиев е известна фигура от боядисаните десетоноемврийски депутати, когато чрез разбиване на нацията в публичното пространство се обозначаваха активистите на “новия ред” у нас. Активистът Марин Георгиев със забележителна ярост се нахвърли върху гениалния български поет Никола Вапцаров”.

Нямаше нужда да чета до края: предварително подготвяха публиката за утрешното ми декласиране: причините изпревариха следствието. (Из дневника ми 27.04.2005)

Очаквайте продължение 

Материалът Когато гръм удари, как ехото не заглъхва II е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Когато гръм удари, как ехото не заглъхва – III

$
0
0

Из публикация в 24 часа – 3.03.2020

В края на миналата година “24 часа” публикува интервю с писателя Марин Георгиев, което предизвика голям читателски и медиен интерес.

Марин Георгиев е поет, прозаик, преводач и издател. Автор е на над 20 книги. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария, Македония, а отделни публикации има на руски, английски, унгарски, финландски, словашки, гръцки, румънски, албански и др. Носител е на четири значими международни награди на Унгария: “Про Култура Хунгарика” (2001), Ордена на президента на Унгария (2016), “Почетен меч Балинт Балаши” (2018), “Йожеф Уташи” (2019). 2015 г. в издателство “Напкут”, Будапеща, излиза том с негова избрана поезия – “Ни Бог, ни Дявол”, а през 2019-а в издателството на съюза на унгарските писатели “Мадяр Напло”, Будапеща – том с избрана негова проза “Някой винаги гледа”. И на двете книги унгарската литературна критика дава висока оценка.

Писателят Марин Георгиев раздава автографи на премиера на “Третият разстрел”. СНИМКА: Личен архив

Принос в българската документалистика е романът му разследване “Третият разстрел”, издаден през 1993 г. В основата му е използвано разсекретеното досие на Никола Вапцаров.

Книгата е изградена въз основа на документи, факти и личности от 30-те и 40-те години на миналия век и разкрива житейската драма на един чувствителен и талантлив човек извън контекста на митологемите на комунистическата пропаганда.

Днес повече от 27 години не стихва съпротивата срещу изнесените факти от автора.

В очакване на втората част от романа “Третият разстрел” ще направим серия от публикации на Марин Георгиев, разкриващи събития от написването на книгата до днес.

Предлагаме ви третата част от поредицата.

III ЧАСТ

Бях поканен от дружеството на писателите в Пазарджик да участвам в литературното четене по случай празника на поезията 1 октомври. Кмет е Иван Евстатиев, зам.-кмет, отговарящ за културата, е Виолета Гиндева, видна столична актриса. Местният литератор Продрум Димов написал възмутително писмо до Гиндева, че като автор на книга срещу Вапцаров нямам право да стъпвам в града. И зам.-кметицата ми забрани. А председателят на СБП Николай Петев заявил на коктейла след четенето, че правя съвместен филм с Македонската телевизия срещу Вапцаров – типично активно мероприятие за дискредитация. (20.11.2005, из дневника ми)

2007. Никола Попов, председателят на КДК в Плевен, ми сподели, че искал да ме покани на среща с местната общественост, но Стефан Моллов, председател на писателското сдружение, му думкал по бюрото: ако негов крак стъпи тук, ние ще направим бойкот. Попов отстъпил. За негова чест, след години го съобщи и публично: ,,Поетът Марин Георгиев, добил скандална популярност с книгата си за Никола Вапцаров ,,Третият разстрел”, досега не е представян в Клуба на дейците на културата, макар че е наш земляк и навремето, преди да отиде да живее в София, членуваше в КДК. Въпреки че имахме уговорка да ни гостува, това не се случи заради възражения от страна на местното дружество на писателите, а причината беше книгата за Вапцаров. Марин е прекрасен поет и не е справедливо да го елиминираме заради твърденията, че една или друга негова книга е несполучлива, които аз не подкрепям. Освен това той е в много добри отношения с Унгарския културен институт и може да съдейства да подновим връзките, които навремето поддържахме, сподели Попов. (Никола Попов председател на КДК в града, в. ,,Посредник”, Плевен, 20 септември 2010).

2011. В столична библиотека Катя Кузмова-Зографова представи книгата на изд. ,,Чернат” със спомени за и писма от Владимир Василев (всички, от А до Я, най-напред се явиха в ,,Литературен форум”, разбира се – премълча го). Не ѝ вързах кусур, но публично я запитах защо на никоя среща или кръгла маса на тема Вапцаров, която тя организираше като директор на музея му, нито веднъж не ме е поканила? Все пак, крив или прав, но аз съм първият, който е изнесъл факти от следственото дело и показанията на поета. Отговори ми: “ Нали знаеш какво щеше да стане…”.

Т.е. – затвърдява клеймото връз мен. (Ето, това е плурализмът на надпартийната интелектуалка, както се самоопределя тя във филма за Панагюрище). Все пак, живо и здраво да ѝ е простодушието, издава неволно интелектуалното ѝ равнище.

Есента на същата година трябваше да присъствам като издател на премиерата на Иговата книга за Йовков във Варна; актьорът Борис Луканов отсякъл: този бандит Марин Георгиев не бива да стъпва в града; моите приятели Игов и композиторът Милко Коларов подвили опашка и Игов, наред с казаното от Луканов, ми съобщи и заключението си, че не е удобно да се явявам… (Из дневника ми, петък 13.01.2012)

След двайсет години атаки, без да ми дадат право на отговор, Георги Коритаров ме покани в Ти Ви+. Застъпих няколко тези: основният конфликт на Вапцаров е със своите, със съпартийците, не толкова с властта; те са го сложили на топа на устата; истинският му срив е станал по време на следствието – полицията е знаела всичко от предишните арестувани негови другари и съратници; сравних участта му с нашата след 10 ноември: обикновено участващите в масовката на историята разбират за какво става дума, след като масовката е приключила, а някои въобще не разбират; Вапцаров участва във военнополитическия конфликт на XX век и е една от жертвите му, както и други, които трябва да бъдат разглеждани в пакет с него, като например Никола Петков, Райко Алексиев, Данаил Крапчев, а защо не и Георги Марков, защото войната от гореща премина в студена, а продължава и днес; заявих, че писателите, които не са обвързани политически, не разделят обществото, както е при него: например Вазов, Йовков, Елин Пелин ни обединяват, всички сме в духовното им пространство. Коритаров ме попита какво мисля за възстановяване на наградата “Вапцаров”; казах, че не съм против, но е редно да има и други, защото има и други поети на неговото равнище, дори и на по-добро!; ние 50 години сме възпитавани, че революционното начало, което е съпроводено и с насилие, е най-верният път за промяна на обществото, а не еволюционното, пътят на постепенното развитие; ние превъзнасяме рушителите за сметка на градителите, на представителите на конструктивното начало; имаме музей на Вапцаров, но нямаме на Лилиев, на Далчев, С. Радев, К. Константинов, Ел. Багряна, Д. Талев; нека има на Вапцаров, при това два, но защо няма на другите? 2009-а се навършиха 100 години от рождението на Вапцаров, но и на Димитър Димов; 2008-а – 110 години от рождението на Димитър Талев; 2007-а – 100 години на Емилиян Станев; защо президентът на цялата нация Георги Първанов стана патрон само на честването на Вапцаров?

Обади се Мая; звукът бе изкривен. Опита се да изрази недоволство от книгата ми, и то след като Коритаров бе прочел и похвалил още един откъс от нея и част от писмото на Семерджиев, в което се казваше че Вапцаров още в началото си е признал всичко, но е разкрил и неща, които не са го питали. Въпреки това накрая Мая прие предложението за един нов разговор, на който да сме двама на тема наградата; аз допълних, че интерпретацията на Вапцаровото творчество трябва да бъде променена, XXI век сме; трябва да бъде променена и формулата на наградата; не може днес да се говори за гражданска поезия определение от времето на социализма, защото тогава е нямало гражданско общество. Мая се обади втори път, че наградата е била определена навремето като антифашистка и е трудно да се преформулира; гласът ѝ потъваше, но когато вкъщи гледах записа, ми се счу: “Аз с Марин Георгиев няма какво да говоря за Вапцаров, книгата му е против Вапцаров, но за наградата можем да говорим. (Сто на сто съм сигурен, че наградата за нея е повод отново да бъде център на вниманието.) (13.01. петък, из дневника ми).

2013. 15 май, сряда, след книжарница “Хеликон”, бившето кино “Витоша”, се засрещам с Ивайла Александрова; не само се засрещам, тя не само учтиво и усмихнато ме поздравява, но ме и спира… Започна да ми разправя за сценария си, който е направила за филма за Вапцаров с Константин Бонев; как най-ценният източник ѝ бил моята книга “Третият разстрел” и как само в нея била истината за поета – буквалната ѝ фраза бе “Марине, само в твоята книга е истината!”.

– Не ми го разправяй на мен – контрирах я, – а го напиши, защото всички я използват тази книга, но никъде не я цитират в библиографията си…

– А, не, аз съм го казвала на Палми Ранчев…

– Ти на Палми и мен можеш да го казваш колкото си искаш, но публично не го казваш; публично перифразираш цял пасаж от нея, което си е направо кражба. Същото стори и Катя Кузмова-Зографова, но никъде не пише откъде е… Нали моята книга е заклеймена и я пропускате да не би да хвърля сянка върху вас и да се злепоставите…

– Какво съм цитирала?

– Ами фразата, че полицията “чака подводничарите на гюме”, прочетох го в твое интервю; първото, което идва на ума на всеки, е “чака ги в засада”; “чака ги на гюме” все пак е специфичен израз…

– Ами така ми дойде – взе да мига Ивайла…

Ето точния цитат на казаното от Ивайла Александрова: ,,Уcещането, като четеш сега архивите, е, че българската полиция е била информирана и е чакала на гюме парашутистите и подводничарите” (21.11.2012).

А ето как е при мен: ,,Третият разстрел”, стр. 292, главата ,,Съ-противници”, написана на 28 септември 1992: ,,… всички – и подводничари, и парашутисти, са хвърлени, но… на вълка в устата, чакани са на гюме. Неслучайно ,,войводите” – челата на групата, са улучени в челата – ,,тялото” е обезглавявано безпогрешно. А да улучиш тъкмо тях, ще рече, че са посочени предварително.” (17.05. 2013, из дневника ми)

2014. Юни. За втори път участвам в конкурс на Министерството на културата – този път за директор на Националния литературен музей. Пак ударих на камък. Още на входа ми казаха, че конкурсът се отлага. След половин час – че се сменя часът, не в 9,30, а в 11. 10,30 ч, насядали сме неколцината кандидати в коридора по фотьойлите и дивана, отсреща – кабинетът на зам.-министърката Велислава Кръстева с ресор “Културно наследство, музеи и галерии”. Яви се Мая Вапцарова, нали и тя е от ДПС. Как сте, чакате ли? И се шмугна в кабинета на съпартийката”…

Разбира се, ,,спечели” К.К.-Зографова, която от 2010 е и.д. директор, т.е. без конкурс, сега е официализирана (мандатът ѝ свърши 2016 г. – б. а.). Да ѝ имам самочувствието! По повод на моята кандидатура казала на Тошо Дончев: “И представи си – Марин Георгиев и той кандидатства…”.

Колежке, аз съм бил директор много преди теб, частник съм от 1990-а, в началото на 1991 г., регистрирах фирма, въздигнах я от нулата и от 1992 до 2002 г. ѝ бях директор/управител, такъв съм ѝ и сега, и макар и финансово губещ, 12 години издавах седмичника ,Литературен форум”, в който редовно се натискаше да печаташ измислиците си. Дори не те спирах.

Последната проява на зографката на българското слово, за която ми предадоха преди две години, е твърдението ѝ, че съм счупил стъклената витрина пред НЛМ, в която се мъдреха препознатите снимки, по повод 70 години от разстрела на поета. В присъствието на Кирил Кадийски и директора на УКИ Тошо Дончев ѝ казах, че аз не съм глупав колкото нея, за да направя такова нещо, защото то означава да се издам. Новият ѝ отговор беше: това го говореха колегите от музея.

За да се оправдае – натопи ги.

Така че: знам и какво е да си виновен без доказване на противното.

2017. “Що се отнася до книгата ,,Третият разстрел”, няма да скрия, че ми е говорено много за нея, като различни хора от старото ръководство на СБП са внушавали не само на мен, но и на други хора негативно отношение към книгата.

Аз обаче съм я чел и не само съм я чел, но и съм говорил за нея пред учениците си. От нея съм научил много неизвестни факти за Вапцаров и съм си направил съответните изводи. Не съм такъв човек, че да се влияя от чуждо мнение, без да съм чел лично. От ,,Третият разстрел” научих за религиозното възпитание на Вапцаров, за неделното евангелско училище, за нравствения максимализъм, за мястото на руския “белогвардеец”. Включително и за парите, за които пишеш сега. (Николай МИЛЧЕВ, известен поет, 1.06.2017, 17,13);

2019. ,,Бачо Марине, ще карам поред:

Вчера ме посетиха Карастоянов и Костадин Бонев, продуцентът на филма за Вапцаров, дето чете Цветана Манева. Дойде да ме калесва за консултант на игрален или документален филм за Гео Милев и Шейтана – по двата романа на Карата. Благодарих и казах, че ще помисля (нали трябва да се направя на тежък!), но искам да ми отговори честно на един въпрос. Той се съгласи. Казах нещо такова: “Към филма имам почти същата добра оценка, както към романът разследване на Марин Георгиев, имам и идентични критики и несъгласия към филма и към книгата на Марин. Въпросът ми е защо не го поканихте за консултант или поне като участник във филма – все пак той първо повдигна темата и разкри толкова неясноти и ги осветли?” Бонев отговори, че той лично се готвил за филма по твоята книга, и от други източници, но спомена името на някаква дама, фактор в екипа – май сценарист или нещо такова, тя била категорично против името Марин Георгиев да се споменава във филма. Попитах защо, той веднага отговори, че тя не можела да приеме отношението ти към съпругата на Вапцаров. Допълних, че в основата на филма им е отношението на БКП към поета, когото те не са ценили, а не Бойка, а това отношение за първи път беше лансирано от Марин Георгиев. Бонев се съгласи”. (Наш даровит литератор, 9.02.2019, 13,36);

(Фактът, че книгата ми взе отново да се търси след прожекцията на Костадин Боневия филм е и вид рецензия за него.).

Изложеното дотук е само капка от морето на изписаното и извършеното срещу мен!

Ако у нас наистина има прозрачност, а правителството – доблест, да заръча на НСИ да изнесе публично с какви професии и длъжности са били получаващите днес максимални пенсии.

И веднага ще се изясни кой управлява България в последните 30 години.

И даже – в предишните 45!

III. СБЪРКАНИЯТ КОД

Тъжно щеш, майко, да гледаш

ти на туй хоро весело…

Хр. Ботьов

1. По време на една от поредните годишнини на Вапцаров – ту от раждането, ту от разстрела, Мая Вапцарова – то без нея де ли бива, изтърси по една от телевизиите: Българската интелигенция е длъжна на Вапцаров.

2. Ако минеш по “Аспарух”, в отсечката между “Раковски” и “Шести септември”, може и да забележиш паметните плочи на Т.Г. Влайков и д-р Кръстев. В някогашна буржоазна и поради това изостанала според комунистите България писателите са се самозаселвали в центъра на столицата. Днес къщите им са проспериращи механи и съмнителни хотели, указващи мястото на литературата в днешно-вчерашна България.

На другия край на “Аспарух”, преди ъгъла с “Ангел Кънчев”, е музеят на Вапцаров (другият му е в Банско). На съседната успоредна “Неофит Рилски” пък, между “Раковски” и “Ангел Кънчев”, е живяла Елисавета Багряна, а на ъгъла “А. Кънчев” и “Солунска” – Атанас Далчев. И Влайков, и д-р Кръстев, и Багряна, и Далчев нямат музеи, стига им и по една плоча. Пък и пада им се: не са революционери, не са сред убитите поети, с които се гордеем; Любомир Левчев даже и стихотворение за това написа.

Като постъпих във в. “Пулс” в началото на 70-те на миналия – нима е минал?!, век, един полуграмотен, но проспериращ днес поет в СБП всяка седмица публично държеше сметка на Багряна и Далчев, че като съвременници на Септемврийското въстание (финансирано от Москва – б.а.) не са написали нищо за него, но по-лошото – не са били сред въстаниците и не са загинали. В буренясалата почва на тиквата му не можеше и да поникне, че тъкмо в това е и шансът ни – живели са по-дълго и са принесли повече към духовния капитал на нацията.

Ами Гео Милев? И той с музей и фондация с пропагандни цели, чиито юзди здраво стиска дъщеря му Леда и вездесъщият Гранитски.

О, знам: и Смирненски, и Гео, и Вапцаров са талантливи поети, но са социално-политически интерпретатори на човешкото, за разлика от екзистенциалното на Разцветников, Лилиев, Багряна, Далчев, Ал. Геров. Да прибавяме ли Яворов, Дебелянов?! Като творчески величини са несъизмерими. А и как ще са: поетиката им не е с книжни навеи, идеите им не са рушителни: древният замък да се срине до сетен камък в пепелта; червеният поп (който впрочем е осребрил въстанието доста добре, обсебвайки недвижими имоти – б. а.), стреля “право там в божия храм” и “Долу Бог!”; синът вземал насила бащините пари и после го затрива, но въпреки това станал човек, защото е попаднал на идейни другари. Дори няма нужда да идентифицирам кой стих от кого е, всички сме ги учили. По-лошото е, че ги учат по същия начин и сега, а най-новаторските тълкувания нямат нищо общо с истината и реалността.

3. БЪЛГАРСКО ПОДСЪЗНАНИЕ

Той, който падне…

Хр. Ботьов

Аксиома

Всеки, който служи на интересите на чужда държава, е предател.

А ако служи на Русия/СССР/Русия?

О, тогава Той е Герой!

4. За да си герой, не трябва непременно да си убит!

Какво би станало с Вазов, ако не бе избягал от терена на Априлското въстание?

А със Захари Стоянов, ако не бе се правил на циганин из турските кауши?

Но нека надникнем и в начина на живот на някои от духовните ни първенци: Елин Пелин, Йордан Йовков, Симеон Радев, Константин Константинов, Багряна, Николай Лилиев, Атанас Далчев, Валери Петров – все писатели с външно скучен, обикновен живот, живот на чиновник, а вътрешно така богат!

Ето, това е сбърканият код на българската култура!

В България трудно се оцелява за културно строителство, а тъкмо то най ни е нужно и най не се цени!

Нам дайте хора, градители на националния дух и култура. А за геройства и герои и без да ги викаме, чакат на, а и винаги ще има опашка!

Ако мярката е какво си дал на България и на Вапцаров се полага булевард, то на Вазов, Захари Стоянов и Симеон Радев трябва да кръстят магистрали! (23-24.01.2010 г.)

IV. ЕХО

Днес, по-малко от седмица след интервюто ми в ,,24 часа”, след като ми направиха дентална снимка, по Патриарха, на път за вкъщи, 14,36 ч, срещу ми вървят засмени Мая Манолова, вдясно от нея – Димитър Делчев, с когото покрай заместника му (вече бивш – Н. Зеленогорски) се познаваме и сме на ти, зад Мая – може би Никола Н. Вапцаров, не успях добре да го огледам; вървят сред народа, както се казва, с дежурната усмивка на агитиращите за себе си, винаги готови за разговор със срещнатия потенциален избирател. Деляха ни пет-шест крачки, бях вече готов да поздравя. И тъкмо когато почти ги наближих, явно идентифицирали ме, усмивките им замръзнаха, лицата се смръщиха и свели глави, забиха погледи във върха на обувките си. (Из дневника, 23.10 2019)

След излизане на интервюто ми в ,,24 часа” корпусът за бързо реагиране, наследен от Левчев, а аз го наричам литературна шпицкоманда на писателския съюз, отвърна светкавично. Приятели ми се обадиха, че в органа му ,,Словото днес” съм разпъван на кръст. Знам ги, рекох, за тях още не е настъпила дори 1956 г. Към дежурните бойци Гранитски, Георги Н. Николов, с доказани досиета, Андасаров, Йордан Каменов, се прикаламили и някои новобранци. ,,Словото днес” не чета, защото то не е там.

Видях в онлайн изданието “Епицентър” неколцина от тях. Реших да отговоря само на единия – на тартора им. И то частично.

КОЙ ЛЪЖЕ

Една неуспешна акция на Шестака

Марин Георгиев: ,,Знам от Таньо Клисуров, че Трифон Митев, политик и поет от Стара Загора, след като прочел книгата, казал: “Че какво искат нашите другари?!”. (,,Кой води хорото”, в. “24 часа”, 17 октомври 2019).

Иван Гранитски:

Второ. Марин Георгиев научил от поета Таньо Клисуров, че друг поет и политик от Стара Загора – Трифон Митев, след “като прочел книгата, казал: “Че какво искат нашите другари?!”. Разбира се, че Трифон Митев като честен човек ще отрече и осъди тази подлост, но чудим се защо Марин Георгиев накисва във велзевулската си комбинация и наивния и притеснителен поет Таньо Клисуров? (30 ноември 2019, 9,35, NBP.bg)

Трифон МИТЕВ, поет и политик:

Мислех за по-долу написаните редове, когато връхлетя вестта, че е починал големият, скъпият на сърцето ми Стефан Данаилов… Мир на праха му!

За тези редове, предизвикани и от Марин Георгиев, и от Иван Гранитски по повод словесните нови битки около паметта на Никола Йонков Вапцаров: казал съм нещо някому, той казал нещичко от него на Марин Георгиев и той прави от това индулгенция за “Третият разстрел” – неговия “роман-изследване”. В това е измамата. (2 декември 2019, 18,48, NBP.bg)

Таньо КЛИСУРОВ, ,,наивен и притеснителен поет”:

Отношението си към Вапцаров съм изразявал неведнъж, като съм използвал негови стихове като мото на мои стихотворения или други творби. Дори и в последното ми стихотворение, което излезе преди месец в “Словото днес” – “Спор с дама”, мотото е неговото “Ний спориме двама със дама…” (2 декември 2019, 18,48, NBP.bg)

Таньо Клисуров:

Понеделник, 2011, декември tanio.klisurov@abv.bg 19 11:48:57 EET

Маринка, наваля ли сняг при тебе? Тук все още само дъжд вали. Днес се срещнах с Трифон Митев, областния шеф на БСП. Прочел е “Третият разстрел” и ми каза: “Чудя се, защо нашите хора скочиха толкова срещу тази книга? Ами че там няма нищо особено, което да дискредитира Вапцаров. Марин не го отрича като поет.” Ето един широко скроен ляв ръководител.

Ето още една моя фраза от интервюто ми в ,,24 часа”: “Според мен Н. Вапцаров-младши неслучайно оглавява щаба на Мая Манолова. Това е тест към столичани доколко е жив Никола Вапцаров-старши…”

Досега, 17.02.2020, 22,51 ч, то е прочетено онлайн от 24 080 души (не броя прочелите го на хартиен носител). На 29.10.2019, 19,28 ч, читателите му са 21 156 души.

На 4.11.2019 Фандъкова печели изборите за кмет на столицата с 20 366 гласа. Може да е нескромно: но… дали все пак нямам и аз дял в почти висящата ѝ на конец победа?!

ПАРЕН КАША ДУХА

Българите не искат да бъдат управлявани от комунистите, но постоянно им пробутват десни ментета и те постоянно гласуват с отвращение.

Не, не се жалвам, всичко съм надживял. И простил. Аз съм документалист. Затова и не мога като Петко Каравелов да кажа: Господа! В моето отечество такива работи не стават! Та България е член на ЕС! И дори на НАТО…

(Ехоооо, другари… Може да ме опровергаете само ако смените фактите.)

Очаквайте продължение

Материалът Когато гръм удари, как ехото не заглъхва – III е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Когато гръм удари, как ехото не заглъхва – IV

$
0
0

Из публикация в 24 часа – 4.03.2020

В края на миналата година “24 часа” публикува интервю с писателя Марин Георгиев, което предизвика голям читателски и медиен интерес.

Марин Георгиев е поет, прозаик, преводач и издател. Автор е на над 20 книги. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария, Македония, а отделни публикации има на руски, английски, унгарски, финландски, словашки, гръцки, румънски, албански и др. Носител е на четири значими международни награди на Унгария: “Про Култура Хунгарика” (2001), Ордена на президента на Унгария (2016), “Почетен меч Балинт Балаши” (2018), “Йожеф Уташи” (2019). 2015 г. в издателство “Напкут”, Будапеща, излиза том с негова избрана поезия – “Ни Бог, ни Дявол”, а през 2019-а в издателството на съюза на унгарските писатели “Мадяр Напло”, Будапеща – том с избрана негова проза “Някой винаги гледа”. И на двете книги унгарската литературна критика дава висока оценка.

Принос в българската документалистика е романът му разследване “Третият разстрел”, издаден през 1993 г. В основата му е използвано разсекретеното досие на Никола Вапцаров. Книгата е изградена въз основа на документи, факти и личности от 30-те и 40-те години на миналия век и разкрива житейската драма на един чувствителен и талантлив човек извън контекста на митологемите на комунистическата пропаганда.

Корицата на „Третият разстрел“

Днес повече от 27 години не стихва съпротивата срещу изнесените факти от автора.

В очакване на втората част от романа “Третият разстрел” ще направим серия от публикации на Марин Георгиев, разкриващи събития от написването на книгата до днес.

Предлагаме ви последната част от поредицата.

V. РАВНОСМЕТКАТА

“ЧЕСТВАНЕ В ЧУЖБИНА

За преводи и издаване, за написване и поместване на статии в чужди вестници и списания да бъде отпусната валута в размер на ДВА МИЛИОНА лева.

Издаване на неговите стихове на руски, украински, чешки, словашки, румънски, полски, френски, английски и немски, цикъл негови стихове на гръцки, китайски, албански, турски, сърбохърватски.”

Из Решение на Политбюро на ЦК на БКП, Протокол №60, 17 април 1952 г. за честване на 10 години от разстрела на Вапцаров

ДИМИТЪР СТАТКОВ, първият наш носител на международната награда “Готфрид фон Хердер”, 1966 г., за превода му на ,,Фауст” и за представянето на германската литература и култура в България:

Бохум, 23.11.1995 г.

,,Драга госпожа Георгиева!

Драги господин Георгиев!

Изпращам списанието “Остойропа” с рецензията – както казах при разговора ни по телефона: бях приятно изненадан, когато получих броя. Бях очаквал рецензията да излезе през декември или януари. Радвам се, че по този начин въпросът получава известност и тук – при всички мои разговори с познати, които би трябвало да “знаят” (слависти или специалисти по източноевропейски въпроси), установявам все едно и също: че не са чули нищо, дори името на Вапцаров не им е известно.”

По време на социализма властта твърдеше, че един долар струва по-малко от един лев. Твърдение, в което никой не вярваше. Фалшът, лъжата, разминаването между говорено и действително бе неписан закон. То е все едно левът да няма златно покритие – т.е. да не е обезпечен.

Пропагандата, а не фактът! Социализмът не бе реалност, а онова, което представяха за него. Така бе във всичко и за всичко. Моделът идваше от големия брат СССР… Неслучайно сега родина на фалшивите новини е Русия!

В ония години за реалността се грижеше репресивният апарат; всеки, прогледнал за нея и изговорил го, бе поставян на място.

Няма по-добра почва за митовете от тая.

Създаването на илюзии е вредно за възпитанието на младите: в живота никой не ти е длъжен и никога не те посрещат с хляб и сол. Животът е песен само за онзи, който не го познава. Или е инфантилен.

А ако е песен – то това е песен, която не е за пеене…

Докато у нас нещата не отговарят на себестойността си, докато не станат 1:1, България няма никога да се оправи!

И ВСЕ ПАК – КАПИТАЛИЗЪМ

Преди няколко дни минах по улица ,,Кракра”.

По времето, когато живеех на квартира на тази улица – 1981-1986 г., сградата бе сива, запусната и в нея се помещаваше Централнoто столичнo управлениe на МВР. Сега тя е обновена, красива и в нея е настанена банка.

Силата на насилието е сменена с другия, най-силен насилник – парите.

И всеки (и всичко) ще има и (ще плати) своята цена!

Освен земния има и небесен кантар…

НЕПУБЛИКУВАН ОТКЪС ОТ ,,ТРЕТИЯТ РАЗСТРЕЛ”

Как би ме пребила полицейската каста…

Владимир Маяковски

Не знам характер ли съм, както твърдят някои. Е, не съм от желязо.

И страх брах.

ИЗ ДНЕВНИКА

,,Изглежда, че който се стреми усилно към бъдещето, бъдещето си го прибира преди другите. Навярно в това е смисълът на смъртта, опиташ ли се да изпревариш времето, ако под бъдеще разбираме “Нея – Вечната Разбойница”. (Ат. Далчев)

Убеден съм, че не само Вапцаров, но и поетите от близките десетилетия в едно нормално общество ще имат друга стойност.

На 30-31 години усещах смъртта покрай себе си.

Сега, на 47, се замислям отново за нея.

Давам ли си сметка какво правя?

Създадох си толкова врагове!

И никой няма да ме защити.

Усещам отмъщението на мита; отмъщението на мъртвия.

На 5 декември, един ден преди Никулден, отидох в “Свети Седмочисленици” да запаля свещ на Вапцаров – да се успокоят духовете…

Първо запалих свещ за здравето на жена си. Тя, горката, отслабна със 7 (седем) килограма. Вълнува се за мен повече от мен.

А аз дали се вълнувам за себе си – почти не разбирам. Нямам време – потънал в работа, не осъзнавам доколко съм напрегнат, какво правя…

Но – за смъртта!

Нищо не е помръднало в България. Комунистите пак си държат властта: в икономиката, в медиите, в администрацията. Затова и не стрелят. Изчакват удобния момент. И тогава…

Кой ги знае какво и как ще го направят.

Хората от тайните служби са навсякъде около нас. Техният октопод мина в нелегалност, стаи се, но ще размърда пипалата си.

А аз така се натресох…

Преди десетина дни се разхождахме с жена ми. И тъкмо пресичахме площад “Македония”, зададе се отсреща бившият следовател от ДС Чавдар Новански. Не беше сам, а с някакъв приятел. Наближиха ни. И тъкмо да се разминем, нещо опали бедрото ми. В ръката си държеше тънка, жилава пръчка, шибна ме с нея и с думите: “ Внимавай! Ти какво си мислиш… Много се увлече…”

Преглътнах, скрих-покрих болката, премълчах случката пред жена си, но вече имах едно наум.

В целия си досегашен живот мечтаех тайно за свобода; да дойде ден да си кажа всичко. Нали в това е смисълът на писателството. Знаех, знаех, че трябва да се съобразявам с неписаните правила на живота; съобразявах се, не бях борец на дело, но в мислите си бях смел – неизказаните, задръстващи ме мисли! Стори ми се – дойде денят да не удрям самара, за да се сеща магарето, а самото то най-после да изреве.

Нима ще ми простят Левчев, Левчевци и хората около него. Та тайните служби му бяха подръка. Той ли ще се смили? Той е способен на всичко!

Знаех го, знам го, а какво направих…

Нима ще ми прости написаното за него в “Крах на митологията”? Всичката си ненавист ще стовари върху ми чрез Вапцаров. Той и обкръжението му. А и не само за казаното за Вапцаров, но и за казаното за единосъщността на съветската и руската имперска политика спрямо България. Снощи Татарчев говори за опасността от руската мафия, за лекотата, с която тя убива. Колко му струва на нашия човек и приближените му да платят на гавазите си за едно убийство. Хем имат и държавни пари в наследство, няма да се бръкнат в личните си джобове.

Не, България никога няма да е свободна и независима. Прав е Стамболов: стъпи ли един път руският ботуш у нас – няма отърване.

Пък и да дойдат тук демокрацията и свободата, ще е след 30-40 години. Не ще ги видя!

Жестоко, безмилостно жестоко е да се бориш за нещо, което не ще видиш и навярно не ще и дойде. (Вапцаров поне е вярвал, че ще дойде).

На 1 декември, понеделник, Ивайло Петров* ме покани в дома си. Говорихме повече от час – за книгата, за Вапцаров. Съветва ме да се пазя, да не излизам вън от София.

Във вторник, на 2 декември, по втора програма на БНТ имаше разговор с Блага Димитрова. Предчувствах, че няма как да не я попитат за Вапцаров.

Тръпнехме с жена ми и дори се чудех защо още се бавят. Кръвта напираше от корема, през гърдите, стигна лицето ми. Пламнах, потта изби…

Попитаха я.

И как само я попитаха:

– Какво ще кажете по повод на публикациите, които излизат в един литературен вестник срещу Вапцаров?

– Той е романтик, мечтател за по-хубав живот. Така навремето, когато се спънал, са бутнали полуслепия Яворов в купчината въглища…

Ама нали уж сме политически съмишленици…

Съблякох се гол – толкова гореща пот не можех да понеса облечен; потта ручеше, намокрих чаршафа…

Два дена преди обявения разговор с нея бях свехнал, увиснал като мокър парцал. Интуицията никога не ме е лъгала какво ще последва. По време на ,,последвалото” описах какво преживях. След разговора се наточих: в сряда, 3 декември, написах главата “Изкусителят”.

Какво ли ще ми струва?

На 5-и, ден преди Никулден, запалих две свещи: една за живия (жена ми) – мъченик на мен и на Вапцаров, и друга за мъртвия (Вапцаров). Мъченик на себе си.

Един ден след Никулден се питам: Ще помисли ли Бог за мен?

Страхувам се за бъдещето, както в годините преди 1989-а.

Ще ми се да не е така.

И вярвам. И не вярвам.

Като знам, че обикновено всичко върви противоположно на надеждите.

7 декември 1992 г.

* За да ме предупреди да не излизам извън София, според мен Ивайло е подочул нещо за разправа с мен. С изключение на последните две-три години от живота му, бяхме много близки. Доверявал ми е как ме е бранел пред разярените писатели, как ги е усмирявал, по време на публикациите на откъсите от ,,Третият разстрел” във вестника.

ПОСЛЕПИС

Не го публикувах този откъс, защото прецених, че ще издам слабостта си, а разбере ли глутницата**, ще ме довърши.

Сега мога да си призная тогавашните страхове.

Миналия петък имах разговор по повод книгата със Захари Карабашлиев; той разпитва, аз отговарям. По едно време Захари вика: “Ти си герой, бе!”.

На мнозина така изглеждах и тогава.

Сега мога да заключа: зад всяко геройство се крие един голям страх!

29.01.2014 г.

** Оказа се, че глутницата е жива и здрава, лае и вие по същия начин и аз, ,,понеже нямам с какво”, храня я със самопризнания. Защото не вярвам, ,,че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър”: колкото и да се променя, в същността си светът си остава един и същ.

Защото човекът не се променя.

10.02.-17.02.2020 г.

Из ръкописа ,,Ние сплетохме здраво ръцете си – Вапцаров без маска и без грим” 1992-2020

Материалът Когато гръм удари, как ехото не заглъхва – IV е публикуван за пръв път на НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ.

Viewing all 30 articles
Browse latest View live


Latest Images

<script src="https://jsc.adskeeper.com/r/s/rssing.com.1596347.js" async> </script>